Мислили ли сте си някога, че на света, в който живеем, му е нужна революция? Пречистване? Рестарт и ново начало, което да направи нещата различни? Телевизионната адаптация на „Историята на прислужницата“ (Тhe Handmaid’s Tale), романа на Маргарет Атууд от 1985 година, e разказ точно за такъв тип промяна на обществото. Изцяло променено статукво и нов свят, в който хората се събуждат, без да могат да го познаят. И в който съжаляват, че са се събудили. “Историята на прислужницата“ е екранизиран кошмар на дистопия, която никой от нас не познава, и ужасът, който всява, остава в теб дълго, след като последният епизод приключи. Сериалът е освен това и един от най-добрите, които тази година осветяват малкия екран, засягащ теми, които никой не иска да засегне, изпълнен със страдание и значимост. Той вече е подновен за втори сезон, а ето какво остави в нас първият.

В тази статия има описани части от сюжета и някои събития от първи сезон на сериала “Историята на прислужницата“, затова, ако не искате да знаете – спрете да четете дотук.

Добре дошли в Гилеад

Както вече казах, романът, по който е създаден първо филмът от 1990 година, а сега и сериалът на Hulu, e от далечната 1985 година. Резонансът му в настоящето обаче е огромен, особено при съпоставянето на всичко, на което ставаме свидетели след избирането на Доналд Тръмп за президент на Щатите: страх от ограничаване на определени свободи, неприемането на различността и налагане на някаква специфична „нормалност“. Адаптацията на „Историята на прислужницата“ в този контекст идва с ужасяваща, макар и преувеличена паралелност.

Сюжетът се развива в държава, която преди се е наричала Съединените щати, но сега е Република Гилеад, където управлява теократичен, тоталитарен режим, наложен от екстремистка група, наричаща себе си Синовете на Яков. Режимът е завзел правителството и диктува правата на всички в Републиката, започвайки от жените. Причината? В целия свят фертилността е паднала с ужасяващи темпове поради огромно замърсяване, токсичност и болести, предавани по полов път. Жените, които все още могат да имат деца, са изключително малко. Именно от там стартира грубото създаване на новия свят – свят, в който жените са поробени, ограбени от изначалните си човешки права, разпределени според функцията си, управлявани с твърда ръка, бити, обезобразявани, екзекутирани и най-важното: изнасилвани от конкретна клика висши командири, за да родят деца за техните семейства. Деца, които самите те нямат право да отглеждат.

Избор или изход няма и усещането за клаустрофобия, което обзема, по мое мнение, всеки зрител (поне от женски пол), който гледа сериала, на моменти става истински задушаващо. Потапянето в света на Гилеад е потресаващ: показан е разпадът на свободното общество на фона на масов инфертилитет, завладял като чума планетата. Жените вече забременяват рядко, а половината от все пак забременелите, правят спонтанен аборт. Да се роди здраво дете е рядкост. И именно това се използва като оправдание за всичко, което се случва, а в един момент дори оправданията падат. Режимът на Гилеад е закрилян от Библията – фокусиран върху един малък отрязък от нея – и целият разпад, който се случва постепенно, но и достатъчно бързо, е покъртително и безумно неуправляем.

Революция на „домашния феминизъм“

Дистопичният нов режим в Гилеад залага на връщане към миналото и към старите ценности – свят, в който жените нямат право да работят, да разполагат с пари, да четат или пишат, да се занимават с каквото и да е друго освен с домакинство и възпроизвеждане. Организирани са преследвания към всички, които са „неудобни“ на режима, включително хомосексуалните хора, лекарите, които са правили аборти, и, разбира се, протестиращите. Тече война с онези, които са се възпротивили на Републиката, която те, изглежда, ще загубят. Консерватизмът и непрекъснатото цитиране на Библията контрастират рязко с физическите наказания, показните екзекуции, непрекъснатото поругаване и осакатяване на възпротивилите се.


Въпросната революция се случва толкова бързо, че повечето, включително Офред и близките й, не успяват да реагират навреме и да избягат в някоя съседна държава. Процесът с отнемането на правата на жените е толкова динамичен, че когато започват първите протести, вече е твърде късно и военните разпръсват събралите се хора не с вода или с дим, а с куршуми, стрелящи на месо. Малко след това започва истинският геноцид.  „Всеки се пречупва“, казва в един момент шофьорът Ник на Офред и от първи до последен епизод ставаме свидетели на пречупването на най-различни хора – но и на изправянето на повечето от тях след това. Красотата на сериала е в силата, която отново и отново избликва след пълния разрив и огромната воля, която рядко пъти успява да бъде потушена.

Офред

Офред е тази, чрез която целият наратив идва до нас и в романа, и в сериала, в които ставаме свидетели на бруталния й живот. Това не е нейното истинско име, но и тя, както нещастните й посестрими, няма право да използва собственото си. От първата минута на първи епизод ни става ясно, че Офред ще страда – след отчаяно бягство от полицията и вой на сирени тя бива разделена насила от малката си дъщеричка, след като чува как в далечината застрелват мъжа й. Сцената е покъртителна, но е съвсем лек намек за това, в което предстои да се потопим. Офред е една от все още фертилните жени в стерилен свят и в това е нейната трагедия.

От свят на свобода, приятелство, шумни забавления, модерност, Uber, онлайн запознанства и много смях тя преминава в света на Гилеад, който е монохромен и изпълнен с тишина и жестокост. Червените рокли с бели бонета са запазени за Прислужниците – онези, които все още могат да раждат здрави деца и които се разпределят по домовете на Командирите, за да бъдат принудително оплождани. В мръснобяло са слугините, наричани „Марта“, в кафяво са Лелите – жестоки жени, които се грижат за превъзпитанието на Прислужниците, а в синьо-зелено – Съпругите на командирите, всяка от които е невъзвратимо ялова. Неслучайно използвам тази дума – това е думата, с която още от първи епизод се определят повечето жени, неспособни да имат деца. Дали мъжете могат – не се коментира. Техният свят е светът на властта и единственото, което им се забранява, е всякакъв вид интимен контакт за удоволствие – дори със собствените им съпруги. Главната и единствена цел е да се раждат деца за Родината и всичко друго да отиде на заден план. Нещо, което не се спазва, но разбираме това доста по-нататък. Сцените с т.нар. Церемония са едни най-сюрреалистичните в сериала и показват безпомощността не само на Прислужниците, но и на Съпругите, които трябва мълчаливо да наблюдават плътските взаимоотношения на съпрузите им с друга жена.

 

Ние, които бяхме, и ние, които сме

Всичко в сериала е разделено на „преди“ и „сега“. В спомените на Офред виждаме миналото, щастието, обичащия я Люк и щастливото личице на дъщеричката й Хана. Виждаме най-добрата й приятелка от детството Мойра и силната връзка помежду им – същата Мойра, която в „сега“ се нарича с друго име. Мойра, която е „предател на пола си“, т.е. хомосексуална жена, и чиято бунтарска натура е точно толкова силна, колкото и тази на Офред. Всички Прислужници се назначават в семейства, на които трябва „да донесат благословия“ и привидно са подчинени на режима, но зад червените дрехи и сведените очи тлее непокорството на армия от силни жени.

Историите на някои от Прислужниците, в които надникваме, разкриват картина на невъобразима жестокост: Офглен, на която се случва нещо неописуемо, след като е хваната във връзка с друга жена; Офуорен, която извършва непоправимото, след като преминава през мъчения, тормоз, две раждания и една огромна лъжа; обесената пред очите на приятелката си Марта; и всички онези, разделени насила от обичните от тях същества и заставени да живеят в органически непоносима обстановка ден след ден. От отчаянието тръгва желанието за мъст, което е подчинено само на инстинкта за самосъхранение и което в крайна сметка става катализатор за бунта, който обаче през повечето време остава зад кадър (като изключим единствения епизод, посветен на Люк, съпруга на Офред, в който се дават много подсказки за случващото се отвъд Гилеад).

Другата страна

Обикновено победителите са тези, които разказват историята – в случая на „Историята на прислужницата“, обаче историята идва от поробените. Другата страна е на властта – на Командирите, правителството и, разбира се, Съпругите. Една от тях е образът, който е абсолютно противоположен на Офред и в същото време е доста подобен, защото въпреки привидната си свобода е също толкова ограничен. Това е Серена Джой Уотърфорд, жената на Командира, към който е назначена Офред, и жена, която преди идването на новата власт е издавала книги за „връщането на старите ценности“ и е работила с правителството, за да промени статуквото и да създаде Гилеад. Разбира се, тя е религиознофанатична и дълбоко вярва в стореното за „здравословен и морален начин на живот“. Което обаче не значи, че не страда от това, което й се случва.

Серена вече е встрани от политиката и взимането на решения, понеже е жена; по закон няма право да бъде интимна със съпруга си; занимава се само с домакинство и най-тъжното: не може да има деца. Огромният копнеж да бъде майка, изразен в различни моменти и вариращ през тих гняв, примирено очакване и шумно отчаяние, е предаден страхотно от актрисата Ивон Страховски. В иначе омразната Серена, измъчваща Офред емоционално, а и физически, виждаме мъката, отразена в отчаяни действия, които може би най-после ще я направят майка и стратегията „целта оправдава средствата“, която я кара на моменти да изглежда като чудовище на малкия екран. Отвъд привидната си свобода Серена също е поробена и няма право на избор. Защото е жена.

Актьорите

Едно от най-впечатляващите неща в сериала определено е добре подбраният актьорски състав. Актрисата Елизабет Мос, която играе Офред, през цялото време успява да държи зрителя на ръба. Тихият и равен глас, с който говори, е по-страшен от всеки крясък. Малките, но много точни мимики на лицето, леките потрепвания на скула или шия в точния момент и умелата изразителност само с поглед са напълно достатъчни, за да покажат непрекъснатия, вледеняващ страх, в който живее. И отвращението към всички, които са над нея, които й заповядват, които я заплашват и нараняват. Тлеещият гняв пък избива навън, предаден в различни сцени, от чиято реалистичност буквално настръхваш.
Офред е жена, изгубена в спомените си, привидно прекършена, забравила коя е, но и бавно припомняща си всичко, което е имала в свободата. Бунтът й се случва постепенно, но постоянно – съюзяването с други Прислужници, тайната връзка с шофьора Ник, противопоставянето в определени моменти, без мисъл за собствената й безопасност, изстрелването на истината тогава, когато наистина трябва да се каже... Всичко това е изградено много умело и тънко, така че да води зрителя напред в динамично развитие, от което искаме още и още.
Командир Фред Уотърфорд, изигран от Джоузеф Файнс, е едновременно зловещ, потаен и изгубен, така както са изгубени повечето герои.  И въпреки че е от „лошите“ в сериала, има един тънък момент, в който усещаш, че противно на очакванията си започнал почти да го харесваш – а в следващата секунда той прави нещо, с което ти напомня, че изобщо няма предразсъдъци да нарани и унищожи. Комплексността на героите непрекъснато показва точно колко фино е изтъкан един сериал, който трудно може да се забрави след последната изгледана минута.

Nolite Te Bastardes Carborundorum

Изразът, който в буквален превод е нещо като: „Не позволявай на копелетата да те победят“, се превръща в символ на съпротивата, която Прислужниците оказват на случващото се – знаем, че им е забранено да четат и пишат и за подобно нарушение наказанието е отрязан пръст или извадено око. Офред го открива надраскан в гардероба в стаята си и разбира, че го е написала предишната Прислужница, живяла там – а после отнела живота си.
Интересен е фактът, че "Nolite Te Bastardes Caborundorum" не израз на истински латински както изглежда. В интервю за Vanity Fair професорът по класически езици в Корнуелския университет - Майкъл Фонтейн - обяснява следното: "Nolite" от латински означава "недей", "te" означава "теб". Но колкото до "bastardes" - това е измислена дума с латински суфикс, и "carborundorum" също не е на латински." Всъщност Маргарет Атууд признава, че шегата е измислена от нея и съучениците й когато е била дете.

Бунтът срещу статуквото, който нараства правопропорционално с ужасите, които гледаме, се дължи на смелостта на жените да решат отново да бъдат хора, заявили мнение и сила. Постепенно Офред разбира, че не е сама – че съществува организация, наречена „Първи май“ (Mayday), която се бори с режима, и че повечето Прислужници не са с толкова промит мозък, колкото изглежда. Вцепенението от страх бавно започва да се разчупва и до края на първи сезон имаме една доста по-различна Офред, която се отдава на борбата за това да върне предишния си живот. И която посмява дори отново да изпита най-забраненото чувство: любов. 

Краят и началото

Наричат Тhe Handmaid’s Tale „предупреждение към всички жени“ и към всички онези, които не осъзнават в какво привилегировано време живеем – към хората, които не оценят докрай заплахата на прекаления консерватизъм. Финалът на първи сезон оставя врата за развитие с втори, който със сигурност всеки, изгледал епизодите дотук, ще иска да види. Ще проследим докрай историята на Офред, чиито думи „Не трябваше да ни дават униформи, ако не искаха да се превърнем в армия“ остават да отекват в зрителя. В последния епизод има всичко: сила, бунт, катарзис за някои от героите и отворен край, който завършва с Офред. Офред, влизаща в черен бус с неизвестно предназначение и очи, изпълнени с предизвикателство, вперени в камерата. Големият отворен финал ни остави с много въпроси - и не, не можете да разберете какво се случва от книгата, тъй като тя завършва точно както и сериалът, а продължение няма. Вторият сезон обаче ще ни го даде. Дали Офред успява да избяга, да се събере с близките си, да се бори и да живее така, както трябва да живее всеки човек – свободен, смел и обичащ? Това ще разберем догодина.

Оцени:
Рейтинг: 4
Още от Play

Spotify представи RISE, за да направи път на следващата вълна от суперзвезди

0 | Преди 19 ч.