Носталгична приказка за едни отминали, невинни времена. Очарователна история – едновременно трогателно романтична и смразяващо страшна на моменти. Stranger Things може да бъде описан по много и различни начини. Но за феновете на сериала едва ли има място за съмнение на какво точно се дължи фантастичният му успех. За тях това, което са създали братята Дъфър, е персонална машина на времето.

Вижте още: Последният трейлър на Stranger Things ни припомня, че до 4 юли не остава много

Прозорец, през който могат да надникнат назад – към детството, към един, уви, безвъзвратно изгубен свят на чудовища и фантазии; на мечти и приключения.

Свят, в който най-големият ни проблем беше как да се промъкнем в киното и да гледаме страшен филм, на който иначе лелката на гишето посмъртно не би ни пуснала. Свят, в който отново сме на 12 и всичко ни се случва за пръв път. Свят, в който приятелите са истински приятели. В който мечтите ни са големи, цветни и непокътнати. И в който Любовта все още е Любов с голямо Л – чиста и неопетнена от съмнения и предателства. Първа… и единствена.

По следите на един феномен

Ако трябва да опиша поредния, трети сезон на Stranger Things с едно изречение, вероятно бих избрал следното: „Това е една история за любовта – първата, невинна, истинска, детска любов“.

Една от най-интересните особености на Stranger Things e, че всъщност от чисто концептуална гледна точка той не е точно „оригинален“. Влиянието на Стивън Кинг (и то Кинг, когато беше на абсолютния връх на славата си) е видимо буквално с просто око. Без особени проблеми в сериала могат да се открият паралели с култови произведения на краля на хоръра, като „То“, „Кери“, „Мъртва зона“, „Подпалвачката“. Всъщност братята Дъфър и Netflix в частност паметник трябва да му издигнат на добрия стар чичо Стивън, защото без него Stranger Things едва ли би имал и една десетохилядна от ефекта, който произведе.

В същото време не може да се отрече безспорният гений на двамата му създатели, които успяха умело да изтръгнат от струните на носталгията невероятна мелодия, докоснала сърцето на милиони – нищо, че една значителна част от слушателите й дори не са израснали в САЩ.

Но това очевидно не е и необходимо – просто тропите и митологемите, с които се заиграва Stranger Things, са изумително универсални. В крайна сметка едва ли има човек на планетата, който да не си спомня с умиление и горчиво-сладка тъга за детството, за невинността, за пакостите с приятели, за първите младежки тръпки.

Всъщност до голяма степен сериалът дължи неподправената сила на въздействието си именно на факта, че братята Дъфър черпят вдъхновение от своята собствена, лична история – от нещата, които са вълнували тях самите и съответно многомилионната им аудитория през годините, в които се развива Stranger Things.

От тази гледна точка приключенията на Ел, Майк, Лукас, Уил и Дъстин са повече или по-малко хроника на нашето собствено детство – с все историите за злодеи и чудовища; невероятен микс от въображение и действителност, който в днешния модерен свят е просто невъзможен.

Stranger Things e умилителна черно-бяла фотография от едно изгубено време, което няма как да се върне, дори и ако всеки от нас успее по някакъв магически начин пак да се превърне в дете.

Нещо ново, нещо старо

Сезон три заварва нашите герои горе-долу там, където ги оставихме в сезон 2. Но не съвсем. Те вече са пораснали – на границата между невинното, детското и това, което някога наричахме „юношеска“ възраст.

И първоначално проблемите им се въртят най-вече около този неизбежен преход към зрелостта – първата, изпепеляващата младежка любов, която обзема целия ти свят и забравяш за приятели, близки и роднини; кара те да желаеш единствено да прекарваш всяка свободна, будна минута с любимия.

Съответно това подлудява родителите ти, които добре познават капаните на едно подобно увлечение и се стремят колкото може по-дипломатично да ти подскажат, че all in не е най-разумната тактика и малко умереност не би била никак излишна.

За съжаление дипломатичността не е сред силните страни на Хопър и въпреки мощната логистична подкрепа на Джойс успява да забърка очарователна каша още в самото начало на сезона. От което, разбира се, следват куп, меко казано, комични ситуации и това вероятно е най-приятният нов елемент в Stranger Things част 3 – страшното все така си го има, феновете на хоръра няма да останат разочаровани, но освен това сериалът е станал и една идея по-лекосърдечен.

Дори основният нов елемент (карикатурно комичните руски комита злодеи) са поднесени с очарователно, свежо чувство за хумор и са по-скоро забавни, отколкото стряскащи. Вероятно една от причините за това е, че Дъфър дуото не е искало доста клишираните съветски другари да откраднат шоуто на все пак ключовия им Голям лош (ТМ) – The Mind Flayer.

Ако не сте особени фенове на D&D, този странен термин едва ли ще ви говори нещо, но в култовата фентъзи вселена на Подземията и Драконите Flayer-ите са едни от най-ужасяващите и могъщи противници, с които може да се сблъска група герои по време на многобройните си приключения.

Говорим за раса, притежаваща невероятни телепатични способности, която се множи, като превръща други същества в свои точни копия. Вероятно вече се досещате какво точно вещае това за нещастното градче Хоукинс, Индиана.

Да се оттеглиш на върха

Изумително е как трети сезон поред Дъфърови успяват да намерят място за всеки един от непрекъснато растящата си галерия персонажи в огромната мозайка на Stranger Things. С напредване на голямата картина на сюжета това вероятно ще се превръща във все по-сериозен проблем, тъй като сериалът се продуцира в доста стегнат формат (средно по 8 епизода на сезон) и натрупването на нови и нови герои неизбежно означава все по-малко време, фокус и внимание за всеки един от тях.

Е, сценаристите са намерили едно възможно решение на този проблем към края на сезона, което, макар да е чиста проба Дж. Р. Р. Мартиново клише, все пак е неизбежно – най-малкото за да разчисти дъската за следващия (може би финален или евентуално предпоследен) сезон.

Факт е, че най-доброто, което могат да направят Дъфър и компания, е да позволят на Stranger Things да се оттегли, докато е на върха на славата си. Те така или иначе вече декларираха, че предстоят максимум още един или два сезона, и лично аз съм повече от ОК с едно такова решение.

Ако продължат да разтеглят тази концепция във времето, единственото, което ще постигнат Netflix, e да убият това, което я прави толкова очарователна и неповторима.

Същите стари герои, но не съвсем

В един от редките си монолози Хопър много правилно отбелязва, че въпреки всичко нещата трябва да вървят напред. Да се живее в миналото е нездравословно и точно това се опитват да направят създателите на сериала – да дадат причина на Stranger Things да продължи… нанякъде. Някъде извън Хоукинс.

Всъщност опит за подобна еволюция имаше и в предния сезон с краткото соло пътешествие на Елевън в търсене на самата себе си. Но това пак беше повече или по-малко пътуване в миналото, което за добро или лошо бързо беше изоставено като сюжетна арка и поприключено буквално надве-натри. Цялата история с мистериозната „сестра“ на Ел и нейната весела банда мутанти остана недоразказана и без съмнение това е една от възможните посоки, в които може да поеме сериалът в следващия си сезон.

За сега ще трябва да се задоволим, уви, със сравнително скромната еволюция, която всеки от героите отбелязва – нещо, което всъщност служи относително добре в рамките на сюжета на сезон три.

Още към средата на сезона обаче започва да личи, че това е ограничение от което Дъфърови трябва да излязат час по-скоро. Всъщност през първата половина на действието се натъкваме на донякъде нелогичния регрес на Ел, която след badass еволюцията в края на предния сезон сега отново заварваме все така социално непохватна и неуверена в себе си.

Да, ясно е, че цялата идея на Stranger Things се крепи на мотива за „детското“ и „невинното“, но рано или късно създателите на сериала ще трябва да оставят героите си да пораснат и това на този етап е видимо неизбежно – просто защото актьорите, заети в основните роли, няма как още дълго да играят убедително „хлапета“.

На този етап Stranger Things се сблъсква с един чисто технически парадокс – как да разкажеш история, която на екрана се развива в рамките на броени месеци, а в действителността е изминала година и повече?

Ще е безкрайно интересно да видим как точно братята Дъфър ще се справят с този проблем за следващия сезон.

В заключение

Може би ви направи впечатление, че този текст не е точно „ревю“. Причините са много – първо впечатленията ми от новия сезон са все още изключително пресни и съответно объркани. Със сигурност мога да ви кажа, че го изгледах отново „на един дъх“, което според мен е най-добрият аналог на някаква точна, цифрова оценка (за хората, които се вълнуват от подобни неща).

Второ – адски трудно е да ревюираш сериал като Stranger Thins, без да изпаднеш в подробности, които лесно могат да се класифицират като спойлери.
Затова ще се огранича с краткото „Гледайте го!“. След което с огромно удоволствие бих обсъждал надълго и нашироко всички малки детайли от сезона в секцията с коментарите.

Дотогава – приятно гонене на сребърни котки, но будьте осторожные!