Обърнат към стената, виждах познатите силуети и форми. Усмихвах им се, а те правеха същото. Разказвах им за идеите ми, разбиранията ми и за това, което харесвам. А те правеха същото - точно като ехо, което носи спокойствието на познатото. Какво ще стане, ако ехото отвърне с друг глас? С друг въпрос? Тогава ще бъда изплашен или освободен от оковите, за да погледна към светлината, която досега е хвърляла само сенки?

Коя е стената?

„Държавата“ е най-важният труд на Платон, залегнал в основите на западната философия. В него ученикът на Сократ говори за реда и справедливостта, правосъдието, безсмъртието на душата и ролята на философа. Още когато изучавахме „Държавата“ в училище, една от най-интересните части за мен беше именно алегорията за пещерата, защото дори 2400 години по-късно тя остава приложима и интересна в много ситуации с различни тълкувания.

В нея група затворници са оковани в пещера още от раждането си, без каквото и да е знание за външния свят. Те могат да гледат само към стената срещу тях, без да могат да се завъртят и да видят какво има зад тях. Единственият им допир до нещо по-различно са сенки на хора и обекти, които преминават пред огън. Затворниците си дават обяснение за тези обекти, смятайки, че сенките им са техните истински образи.



Ненадейно един от затворниците се освобождава от оковите си и излиза от пещерата. Слънцето го заслепява, а сенките му изглеждат по-истински от истинските хора и предмети. Това се променя, когато започва да разбира истината и дори да гледа директно към слънцето. Той се връща в пещерата, за да разкаже на другите, но вече не вижда сенките така, както преди, а затворниците го смятат за „оглупял“ и „сляп“. Съпротивляват се срещу всеки опит да ги вразуми.

Алегорията на Платон е, че хората невинаги са готови да „прогледнат“, невинаги искат да чуят другото мнение. Понякога просто се чувстват добре в своя свят, но друг път са откровено враждебни към чуждото мнение.

В света, в който живеем, сякаш най-важните въпроси са можем ли винаги да бъдем сигурни в това, което знаем? В това, което разбираме? Може би дори една малка разлика в ехото в нашата пещера е това, което ще ни покаже нещо ново, нещо по-различно? Или ще предпочетем да се придържаме към познатото? Можем ли да оприличим стената в пещерата със стената в социалните ни мрежи? До известна степен - да. Какво обаче следва от това?

Изборът: изцяло наш?

През последните години интернет се промени и основна роля за това имат социалните мрежи и в частност Facebook. Според Statista през третото тримесечие на 2017 година социалната мрежа е имала 2.07 млрд. активни потребители всеки месец. Звучи впечатляващо, нали? Да, но тук контекстът е дори по-важен. Данните на Neilsen Online сочат, че интернет потребителите в световен мащаб са малко над 3.8 млрд. Със сигурност би било пресилено, ако кажем, че всеки един от тези над 2 млрд. е погълнат изцяло от Facebook или че социалната мрежа е за­владяла онлайн пространството в желязната хватка на монопола, въпреки че би било отлична новина за Марк Зукърбърг, но не можем пренебрежително да отхвърлим влиянието й.

Facebook обяви, че 98% от приходите на компанията идват от реклама в социалната мрежа.

През май 2017 година Facebook обяви, че 98% от тримесечните й приходи са генерирани от реклами. Друг голям гигант, който потребителите използват на ежедневна база, е Alphabet, компанията майка на Google. Тя прави най-много пари от онлайн реклама, сравнено с всяка една друга компания в света с лъвския пай от 33%. Още веднъж - впечатляващо, нали?

Полето за действие и рекламната площ на тези компании е една - интернет. Необятният дигитален свят, който е невидимата връзка между всяко едно кътче на света. Интернет, който е носител на свободното мнение, на безграничната информация и демокрация. И ако очаквате сега да кажа, че това въобще не е така, няма да го направя. Интернет все още може да бъде всичко това, но не винаги.

Алгоритмите

Рекламите са успешни и скъпи, когато има кой да ги види и кой да взаимодейства с тях. За това е нужна публика, голяма база от потребители, много очи, които да гледат, и пръсти, които да кликат. За да се запази голямата база, тя трябва да получава това, от което има нужда (в основния случай) и да се чувства добре. А за да натисне на рекламата, тя трябва да отговаря на интересите и нуждите й. Дали и единствено рекламите имат ролята на движеща сила зад персонализирането на интернет, е въпрос, който не може да получи еднозначен отговор, но тяхната роля е всичко друго, но не и скромна.

И така днес получаваме един персонализиран, често излъскан до блясък интернет и социални мрежи, в които да се чувстваме добре, приятно и точно на мястото си. В своята комфортна зона. Всичко това е възможно чрез алгоритмите, които работят тихо и невидимо. Тук е време да си зададем и въпроса, как точно го правят.

Може би най-пълният и точен отговор, който открих, идва от Абхинав Шарма, продуктов дизайнер в Quora, който използва Facebook за референция. Именно за да задържи вниманието на публиката, социалната мрежа трябва да предложи интересно съдържание за четене и гледане на океан от постове, снимки и видеа, създадени не само от приятелите ни, но и от хилядите страници. От всичко това има избраници, които са подходящи за вас, за които Facebook си има алгоритъм за избор. В основата това са истории, както събирателно ги нарича Шарма, които идват от близки хора, личности, които следвате, а за да се запазят достатъчно актуални, има и времеви прозорец, който ги отсява допълнително.



Когато някой създаде пост, системата създава връзка с тази история в index/candidate stream. Когато потребителят се включи, новинарският поток преминава през тези индекси от всички приятели, за да извади истории­те, които биха били интересни за него. След това започва да ги класифицира (ranking) - процес, който е най-важен и определящ за това потребителят да получи интересното за него съдържание. Търсят се т.нар. engaging stroies, или истории, които ще предизвикат потребителя да взаимодейства. Основно се базират на различни сигнали като вероятност за клик, харесване, коментар или споделяне. Тези сигнали се наричат още „действия“ (actions) и могат да са категорични (например харесване) и косвени (времето, което потребителят прекарва на отворената страница, преди да се върне към потока си).

Да излезеш от социалния си балон е това, което те кара да мислиш и да се развиваш.

Основната идея на новинарския поток е да използва машинно самообучение, което да предвижда възможностите за действия, за да се подбудят действия. Това се базира на честота на кликане на автора, език, тип съдържание и т.н. Обикновено има стотици хиляди параметри. Като в уравнението се включват и различни допълните умножители (например за истории от приятели) и допълнително наложени ограничения (покажи важно събитие в живота на приятел на първо място).

С времето и с натрупвания алгоритъмът става все по-добър и показва все по-близко до потребителя съдържание. Така в даден момент той се превръща в куратор и взима решения вместо нас, като още по-лошата новина е, че потребителят често не разбира какво остава изо­лирано. Да излезеш от социалния си балон, за да видиш и другите гледни точки е това, което те кара да мислиш и да се развиваш.

Последният пример за това се случи в края на декември, когато в големите технологични сайтове се появи разказът на Карин Вайнио, интерфейс дизайнер. Приятел на Карин, с когото тя комуникира през Facebook, обновил статуса си със съобщение, че е в болница. Малко по-късно починал. Съобщението обаче не стигнало до новинарския й поток, както и до тези на общите им приятели. Не е сигурно точно защо никой не е видял поста, но едно от предположенията е, че приятелят на Карин рядко публикувал в социалната мрежа. Просто алгоритъмът не може да прецени, че това спорадично съобщение е било от огромна важност за Карин.

И това е важно

Ако трябва да съм напълно честен, не можем да обвинявам изцяло алгоритъма за офор­мянето на т.нар. ехо камери. В тях потребителят получава информация и истории, които са свързани и отговарят на неговите вярвания и разбирания. Например ако той е крайно десен и споделя и харесва само статии, свързани с тези политически виждания, след това алгоритъмът ще започне да изчиства останалите постове, тъй като не водят до високо ниво на взаимодействия. Това до известна степен обръща лицето на потребителя към стената със сенките. Формирането на ехо камерите обаче не е проблем само на алгоритъма, но и на нас като потребители.

За изграждането на ехо камерите сме виновни дори и ние - потребителите.

В желанието си да получаваме все по-релевантна информация, да избягваме конфликта и спора, вътрешното ни чувство да страним от хора, които не са като нас, лесно се поддаваме към смаляване на социалния ни балон и формирането му в ехо стая. Истината е, че страхът от конфликта е една от големите ни пречки, а алгоритмите са готови да я подкрепят. Често конфликтът е това, което ни кара да мислим, да се съмняваме и да се развиваме. Това е и един от способите, с които можем да се освободим от оковите в пещерата.

Алгоритмите на доброто

Съвсем естествено е към този момент вече да сте изградили крайно негативно мнение за алгоритмите, но трябва да бъдем обективни - алгоритмите ни помагат да се борим с някои от недоброжелателните ефекти на интернет. В последните месеци Facebook обяви, че новите алгоритми на социалната мрежа ще се справят с досадните постове, които „молят“ за задължителна интеракция, а една от големите цели е изкореняването на фалшивите новини.

През август миналата година Bloomberg съобщи за новия алгоритъм на социал­ната мрежа, който маркира всички подозрителни новини, които след това са изпратени към истински хора, които имат финалното мнение. Ако всичко това трябваше да се извършва от хора, ограничаването на това съдържание би граничило с невъзможното.



Една от най-трудните задачи за алгоритмите остава помощта към хора, изпаднали в депресия. Тук изкуственият интелект на Facebook получи сериозно подобрение тази година, което му позволява да сканира посто­ве за ключови думи и реплики, които могат да са знак за дълбока депресия и дори склонност към самонараняване.

Пещерата „интернет“

Алгоритмите са тук и няма да напуснат нашия онлайн свят. Можем да ги оставим да го изграждат и оформят според това, което смятат, че е най-добро за нас. А можем да потърсим контрола и сами да определяме света, който искаме да виждаме, за който искаме да четем и в който искаме да спорим и да търсим истината. Пещерата може да бъде както измисленото място, пълно с нереални сенки, така и просто едно обикновено кътче, част от по-общата картина. Изборът все още е наш, но трябва да го потърсим.

А каква е ролята на алгоритмите в Spotify и Netflix? Ще научите тук.

^{*Материалът е от брой 199 на списание HiComm (януари 2018 година)}