Interstellar: спасителят на научната фантастика

Още преди седмица, когато излезе материалът на колегата Дарин Димитров, имахме желанието да представим още една гледна точка, посветена на един от най-очакваните и обсъжданите филми на тази година - Interstellar. Причината е, че всички сме огромни любители на този жанр, а лентата породи различни чувства у нас. Днес, отново в един приятен почивен ден, време е да ви представим и мнението на колегата Илия Темелков. 

Преди да заговоря за Interstellar, който колегата Дарин Димитров обилно разкритикува, искам да уточня един важен детайл. Кристофър Нолан е един чудесен, самоук режисьор, който обаче е далеч, наистина много далеч, от титлата визионер, която му се приписва. В неговия репертоар липсва някакво съществено разнообразие в похватите, които обаче са интересни и нестандартни. Нолъновите истории са заплетени, карат зрителите да си напрегнат мозъка малко повече, отколкото пред поредния Трансформърс, и са пакетирани в идейни филми с интересен монтаж. Всъщност любимото ми във филмите на Нолан е визията - тъмна, студена и с размах. Придружена от кънтенето на Цимер, но това е друга тема.

Диамант в купчината прахоляк

Когато чух, че Нолан ще прави sci-fi филм, се развълнувах истински. Причината не беше работата на режисьора, а по-скоро огромното му влияние, както и грандоманските му похвати. Две неща, които са важни за жанра в момента, тъй като в последните 10 години той тъне в посредственост, от която се бълват Трансформъри и продължения на Star Trek и Star Wars със съмнителни качества, а качествените изключения се броят на едната ръка. В този контекст Нолан нямаше как да предложи нещо, което да задълбае още по-надолу в посредствеността, а за щастие и не го направи.

Всъщност кой говори за Космоса?

Като огромен фен на научната фантастика както в киното, така и в литературата и аниметата, Нолън всъщност ме остави наистина доволен от работата си. Причината се крие в това, че Interstellar не е филм за космически пътешествия, въпреки че точно такъв е центърът на историята. Много добър сигнал за това са бързите преходи между къщата на Купър (Матю Макконъхи) и секретната база на НАСА и рязкото му озоваване в Космоса. В едната сцена Купър се сбогува, а в следващата вече е в Космоса. Вместо това, както и Дарин отбелязва, се отделя време на неща като протяжната битка между д-р Ман (Мат Деймън) и Купър.

Interstellar всъщност е един типично разхвърлян филм на Кристофър Нолън, в който основната линия е семейната драма на главния герой. За справка си спомнете Inception и Батман и семейните драми на тамошните герои. Тук се възхвалява любовта между изоставената дъщеря и драматично неостаряващия ѝ баща. Тяхната любов е нещото, което гравитацията и времето не могат да победят. Подобна линия във филм с почти изрядна научна обосновка е избождащ сигнал, че дупките в него - червееви, черни или сюжетни, са просто инструмент за драмата.

Толкова. Много. Драма.

След като изяснихме целите и похватите, нека видим и резултата, поне що се отнася до историята. В това отношение Interstellar е поредното разочарование от Нолън - режисьора на модерните класики “Мементо” и “Престиж”. Тук всяко умствено предизвикателство е сдъвкано и дори най-сложните научни концепции са обяснени по лаишки начин, за да не се затрудни публиката. Най-объркващата част е различната скорост, с която тече времето за различните герои, но и това всъщност е опростено максимално. По подобен начин е подходено и към основното послание на филма. Ако не сте разбрали, че любовта ще спаси света, то Нолан ще ви го повтори директно, а и ще ви покаже по няколко различни начина.

Вероятно това е огромният проблем за хора, които са фенове на Нолан. Неговите филми винаги (без Батман) са били предизвикателство, което трябва да се разшифрова. В този смисъл Interstellar е лек филм, въпреки че и тук са отворено прекалено много теми, които така и не са развити. Те са много човешки - злото и мотивацията ни, невъзможността да изоставим любовта си в името на нещо по-голямо от нас, възможността да контролираме сами живота си и взаимодействието ни с технологиите.

Тук е и позитивната част от цялата драма - Interstellar повдига много теми за размисъл. Вярвам, че няма човек, дори Дарин, който да не се е замислим за немалко теми след края на филма. А филм, който предизвиква конструктивно мислене, няма как да бъде жигосан като разочароващ.

Ефекти на практика

Всъщност частта, в която Нолан може да се похвали с истински шедьовър, е именно визията на Interstellar. Докато цялата индустрия е погълната от компютърно генерирани ефекти, които във филми като Хобит водят до често главоболие, Нолан разчита на похватите на старите майстори. Този негов подход е демонстриран и в избора му да снима на лента в класическия анаморфен формат и да покаже Interstellar в 2D IMAX.

Тази технологична твърдоглавост на Нолан прави филмите му едни визуални пиршества, които са поклон към класическото кино. Благодарение на този подход гореспоменатата грандомания всъщност е премерена и буди по-скоро някаква форма на страхопочитание пред огромните мащаби на Космоса, отколкото шеги за лошо изпълнено 3D. Най-важното всъщност е, че по този начин Нолън придава индивидуалност на филмите си, тъй като е сред малкото, отказващи снимането в 3D.

Благодаря за шедьовъра, г-н Нолан

Interstellar е филм, който дава десетки причини да се счита за лош. Но всъщност това е един визуален шедьовър, придружен с неубедителна история и плоски изпълнения на актьорите в поддържащи роли (Мат Деймън и Ан Хатауей, за вас говоря). Точно там е и уловката. Много от критиците на Interstellar гледат на него като на “новата “2001: Космическа одисея”, което е безкрайно грешно.

Нолън прави очевидни препратки към класиката на Кубрик, дори в структурата на филма си, но без да се опитва да стигне неговите висоти. За сметка на това Interstellar е едно перфектно кино изживяване, което демонстрира безсмислицата на технологичните небивалици, завладели кино изкуството. Освен това Нолан е първият от много години насам, който накара западния човек да говори за черни дупки, квантова физика и научна фантастика. Затова, г-н Нолан, имате най-искрените ми благодарности.

“Хобит: Битката на петте армии” е точно това, което трябваше да бъде