За (не)технологичното общуване... и (не)социалните мрежи

Прати ми приятелство във фейсбук”, „Туитнах по тоя въпрос”, „Пинни тая снимка”, „Я дай чек ин че сме в тоя бар”… Съвсем не съм на „вие” нито с технологиите, нито със социалните мрежи, но понякога имам чувството, че съм попаднала в друго измерение, където повечето хора са роботи, храним се с плазма и човешкото общуване от сорта „Ела да се видим и да си поговорим” вече отдавна не съществува. Всъщност то още съществува, но става все по демоде. Леснодостъпните технологии и заплетената социална мрежа, която е хвърлила пипала върху всеки аспект от живота ни се грижат за това.

Не толкова социални 

Може да си мислим, че сме супер общителни, защото си ъпдейтваме статуса в Twitter през 10 минути, пращаме SMS и MMS-и на поразия или сме нон стоп в скайп и Facebook чата, но действителността е малко по-различна. Когато използваме технологиите като основен принцип за комуникация, понякога емоционалното послание, което влагаме в думите си остава неразбрано. То избледнява често пъти когато „чатим” или пишем съобщения, тъй като в написаните думи трудно се предават нюансите, които са толкова важни, за да бъдем разбрани правилно. Емоциите и тонът на гласа са това, което прави едно и също съобщение да звучи различно, когато е сухо написано или изговорено. Около нас има много примери за това как хората остават с грешно впечатление и това води до проблеми и спорове в последствие. В чата например е почти невъзможно да усетиш, когато някой те лъже – там всичко звучи еднакво и не съществува езикът на тялото, който да ни насочва. Кибер срещите, кибер тормоза, кибер секса… да, всички тези са начини за комуникация, нe нещо липсва – важната частичка, която ни прави хора (а не роботи).

Илюзии и истина

Хората чувстват, че всичко, което може да им се случи в реалния живот, могат да изпитат и онлайн – едно доста лъжливо чувство, защото компютърът винаги ще бъде по-неистински начин на комуникация. И дори да изчетем най-подробно профилите на някой във Facebook, Twitter и другите социални мрежи, мисълта, че вече познаваме човека си остава измамна. Друга илюзия е колко приятели имаме – защото те не са просто цифра в социалната мрежа. С колко от тях поддържате връзка всеки ден – по-точно, с колко от тях имате физическата възможност да поддържате връзка, да не говорим за желание?

Според Робин Дънбард, професор от Оксфорд, въпреки, че Facebook позволява да имаме до 5000 приятелства в социалната мрежа, неокортексът (частта на мозъка, която поддържа логичната мисъл и общуването) е способен да поддържа връзка с не повече от 150 души от тях.

Изследване на Кеймбридж пък показва, че има нещо, наречено „илюзия на интимността” (или „онлайн асинхронизация), която се получава при поддържането на връзка изцяло онлайн, която води до силно привързване и дори крайности – пример е мъж от Нейпървил, САЩ, който след двугодишна онлайн връзка, прехвърлил по сметката на приятелката си, с която никога не се е виждал, 200 000 долара. След разследване на полицията обаче, се оказва, че такава жена не съществува и всичко е добре изиграна схема. Самият човек обаче е бил истински влюбен и изпълнен с доверие срещу „човека отсреща”.

Други опасности

Изследване отпрединяколко години на Американската Академия за Адвокати Семейно право (AAML) показва, че за последните 5 години, четири от пет адвоката са съобщили за повишаване на броя на бракоразводни дела, които цитират причини за решението си, свързани със социалните мрежи и сайтове. 2/3 от адвокатите, сред които се провежда изследването казват, че Facebook е „главната причина”, която се съобщава в бракоразводните документи. Следват го MySpace – 15% и Twitter – 5%. Резултатите от това проучване са базирани на телефонни интервюта, проведени от Принстън Интернешънъл от 20 октомври до 28 ноември 2010 година.  

Една от многото сериозни проблеми, които произлизат от „пристрастяването” към технологиите, е „отсъствието” на личен контакт, който в един момент може да стане причина за разминавания и провал на отношенията между хората. Учени твърдят, че вече 40% от комуникацията между хората се извършва чрез технологични средства, а не очи в очи. Тъжното е, че и децата вече се поддават на въпросното пристрастяване. Според изследване на Института за маркетингови изследвания, средната възраст, на която детето получава личен телефон е 12 години (някои – още на 8), 62% от родителите изпитват недоверие към нещата, които детето върши със мобилния си телефон, две от пет деца казват, че родителите им не са поговорили с тях относно правилната употреба на смартфон, а 75% от тийнейджърите смятат, че приятелите им са пристрастени към телефоните си.

Златна среда?

Баланса между работата с „лесните технологии” и чата и „реалния живот” е нещо, което всеки трябва да открие сам за себе си. Не можем, а и не е нужно да живеем живот без технологии (освен ако не гледаме симпатични козички из дълбоките Родопи), но можем и е нужно да си поставим за цел да преодолеем зависимостите, да избираме по-често разговорите лице в лице и да не позволяваме на социалните мрежи да заменят способността ни да преценяме хората и техните качества.