Grand Theft Auto V

Чета по западните сайтове за GTA V и установявам, че най-честото възражение срещу играта е свързано с тримата й главни герои. Накратко хората са възмутени от моралната деградация, която те демонстрират без срам и притеснение. На фона на всичко, което ще видите в новия Grand Theft обаче, Майкъл, Франклин и Тревър са буквално “с мед да ги намажеш”. И да ги изпапкаш. Целите.

50 лева разходи...

При други обстоятелства вероятно и аз щях да съм скандализиран. Особено в светлината на факта, че GTA V е на практика първият ми по-сериозен (челен) сблъсък със заглавие от поредицата. Наречете го социален експеримент, но точно както дори най-върлите противници на риалити формати от типа на Big Brother се оказват въвлечени във внимателно режисираната ответна реакция, предизвикана от продуцентите им, и в крайна сметка стават част от тяхната голяма маркетингова машина, така и аз не можах да устоя на любопитството. Просто трябваше да видя за какво е всичко това: медиен хайп с пропорциите на урагана Катрина, лавина от перфектни оценки, умопомрачителен бюджет от 265 милиона долара, изстрелващ новия GTA на челно място в класацията за най-скъпи гейм проекти в историята.

И не останах разочарован, признавам: леко озадачен, на моменти изненадан, дори изумен, но неизменно добре развлечен, веднага мога да заключа, че GTA V определено е сред най-внушителните, респектиращи с мащабите си игрални заглавия, създавани някога.
При това постигнато и раздвижено с помощта на конзолен хардуер, който скоро навърши 8 години. В това отношение Rockstar са недостижими.

Общество, каквото имаме тук наоколо, е конфузно...

Иначе GTA си е GTA. Здраво стъпила върху добре познатия на всички свои фенове геймплеен фундамент, въртящ се основно около шофирането/управлението на какво ли не и стрелбата по кой ли не, тази игра „доставя” по толкова много и различни начини, че бързо слага в малкия си джоб всяка конкуренция. Да не говорим, че елегантно запушва устата дори на най-закоравелите скептици, при това решително и с помощта на скандално скъп садо-мазо намордник.
Отразила в кривото си огледало кажи-речи всички недъзи на съвременното американско общество, GTA V без особено усилие надраства рамките на поредното електронно забавление и се превръща в нещо, което, с риск да прозвуча прекалено претенциозно, ще нарека остра, сатирично-гротескна карикатура на всичко, което хората на XXI век не харесват в себе си, но в същото време тайничко идеализират.

В това отношение GTA V e нещо много повече от видеоигра. Тя е послание, a wake up call, звучен шамар в лицето на всички нас и макар да мога само да предполагам как изглежда тя за един средностатистически американец, със сигурност мога да ви кажа как изглежда за един съвременен българин: като силно преувеличена, изпъстрена с къде тънък, къде откровено дебелашки хумор, но определено реалистична картина на всичко, което ни заобикаля. На социалните мрежи, оплели живота ни в мъртва хватка и превръщащи го в обществено достояние (разбира се, с нашето щедро съдействие). На насилието, превърнало се до такава степен в рутинна част от ежедневието ни, че много от нас вече го приемат за нормално и не му обръщат особено внимание. На медиите, заливащи ни с фалшиви послания и празни рекламни слогани. На грозната действителност, в която всички ние живеем.

Колега, не ме занимавай с глупости!

И най-голямото постижение на GTA V, нейното най-уникално качество е, че по неподражаем начин успява да превърне тази иначе доста депресираща и песимистична картина в нещо наистина забавно и развлекателно. Защото в нейния изкривен свят липсва нещо, с което всички ние, волно или неволно, се съобразяваме в ежедневната си реалност: правила!

Да, тоталната свобода и отсъствие на ограничения винаги е била след най-ярките отличителни черти на поредицата, буквално нейна запазена марка и ако се чудите какво точно са направили Rockstar с онези 265 милиона долара и през четирите години на разработка, краткият отговор е точно този: създали са свят без правила. Не негова плаха имитация, не скромен опит за виртуална независимост, а жива, дишаща и стряскащо реалистична вселена – не просто измислен град, а свят, наистина свят.

Los Santos не просто прилича на Los Angeles. Той Е Los Angeles и не само защото картата му удивително точно съвпада със сателитното изображение на неговия реален прототип (ако се съмнявате, сравнете с Google Maps).
Разрастването на мащабите в GTA V далеч надхвърля обичайното „повече” типично за игралните продължения. Los Santos не е „още от същото” – той е виртуална вселена, в която буквално можете да се изгубите. Вселена, в която можете да излезете от дома си, да се качите в колата си и да карате, да стигнете до пустинята, да наемете срещу разорителна сума пари ATV и да го подкарате по прашните пътища между кактуси и койоти; да стигнете до градското летище, да отвлечете пътнически самолет, след това да скочите от въздуха с парашут, да се приземите на върха на най-високата сграда на Los Santos и да наблюдавате от там как машината се разбива в океана сред буря от оранжеви пламъци.

И всичко това с един основен, движещ мотив: ако искате!

Няма задължителни неща в GTA V. Да, разбира се, всеки от тримата герои в играта си има свои цели, историята му следва свой собствен ход, оплетен в поредица от мисии, навързващи серия от повече или по-малко абсурдни ситуации, всяка от които води до друга, още по-шантава и идиотска, но все пак изненадващо логична последователност. Но дори и този игрален елемент е подчинен на фактора „по желание”.

Тотална, ултимативна свобода – това е основният подарък, който ни направят Rockstar с GTA V, и начинът, по-който са успели да го опаковат и поднесат, заслужава искрено възхищение.

Къф е тоя бе, голема звезда стана!

Дори изборът на основен персонаж, от чието име и за чиято сметка се води разказът в играта, е средство за постигане на тази цел. GTA V е първото заглавие от серията, включващо уникална възможност за свободно превключване между тримата си главни герои. Те, разбира се, са свързани, оплетени от тънките нишки на абсурдния (понякога), стряскащ (нерядко), остро сатиричен (в по-голямата си част), но безкрайно увлекателен (винаги!) сюжет, изплетен от култовия Дан Хаузър и компания.

Но в паяжината на основната история няма нищо задушаващо, нищо, което дори бегло да напомня за ангажимент. Във всеки един момент можете да изберете застаряващия, „уж” пенсиониран банков обирджия Майкъл, с който да се отпуснете край басейна на огромната му къща във Вайнууд Хилс в компанията на чаша марково питие, кубинска пура и I Don’t Care Anymore на Фил Колинс.
В следващия миг да се пренесете в черната кожа на младия Франклин – който хем не иска да е поредният стереотипен негро-гангстер, хем не вярва особено, че с работа се печелят пари, и търси нещо повече (да се чете тръпка и бърза пачка).
Ако пък ви влече, винаги можете да изберете чалнатия Тревър – стар приятел и съдружник на Майкъл, бивш военен пилот и честно казано – пълна откачалка. В случай че да се събудите с тежък махмурлук, само по потник и мръсни слипове в откраднат полицейски хеликоптер е вашата идея за приятно прекарване, то определено Тревър е вашият герой.

Не е истина какво стана на постата...

Но шизофреничното разтроение на личността на ниво протагонист далеч не е единствената ключова отличителна черта на GTA V. Това е само едно скромно начало на пътешествие с не една, а множество неочаквани развръзки. Защото в света на Los Santos всичко е възможно. Наистина.
При това тук не говорим само и единствено за предварително режисирани случки, на които можете да се натъкнете, обикаляйки града.

Да, те несъмнено са част от очарованието на играта и бързо ще научите, че ако добре изглеждаща млада жена ви помоли да спасите приятелката й, която уж била нападната, най-здравословното ви решение е да я подминете или направо да й вкарате 7 грама олово в главата, защото, бъдете сигурни, приятелчетата й само чакат да „клъвнете”, за да ви ограбят и пречукат в уличката наблизо.

GTA V не просто се движи около вас, създавайки изумително правдоподобна илюзия за действителност, която се случва независимо от вашето присъствие в нея. В GTA V светът реагира на вашите действия, и то по начин, по който далеч надхвърля всеки опит по темата – включително и предните Grand Theft игри.
Лично аз изгубих часове, за да видя докъде мога да стигна с експериментите си в тази насока. Блъсках нарочно различни коли, за да видя как ще реагират шофьорите им, и с изумление установих, че няма двама души, които да постъпят по един и същи начин. Някои просто се гневяха и ме нареждаха. Други не реагираха изобщо. Трети – явно най-лудите, изгубили контрол, изскачаха разгневени от автомобилите и ми се нахвърляха, а някои от тях демонстрираха такава агресивност, че трябваше да ги застрелям при самоотбрана.

Прекалите ли с експериментирането, в един момент неминуемо ще привлечете вниманието на силите на реда. Полицията в Los Santos е видимо по-интелигентна от всичко, което сте виждали досега в GTA игра, но действията й със сигурност ще се сторят странно познати на феновете на една друга легендарна гейм поредица – Need for Speed. Ченгетата демонстрират същата склонност към координирани действия, агресивно преследване и след като веднъж „сгазите лука”, никак не е лесно да се отървете от тях.

Най-интересното във всичко това е, че когато се уморите просто да обикаляте наоколо или да си играете със смайващо добре написания изкуствен интелект на играта, GTA V ще ви очаква с ударна доза режисирани мисии. Този път обаче те с все сили се опитват да се откъснат от уморително познатата класическа GTA формула „намери пича Х, карай до него, застреляй го”.
Солта и пиперът на петицата без съмнение са обирите, организирани от Майкъл и компания – всички те са свързани с внимателно планиране, подбор на екип, избор на подход за осъществяване (стелт или „първо стреляй, после брой парите”) и което е най-забавното – могат да бъдат преигравани колкото пъти ви харесва. И тъй като вариращите фактори са доволно много, всеки път нещата са различни.

България не ме обича, а аз съм егати пича

Точно тук много от западните критици на играта са намерили основание за недоволство – факта, че и Майкъл, и Франклин (а какво остава за Тревър) очевидно са движени от един-единствен мотив: парите! Това е безспорно първото, което се набива в очи при GTA V: в нея няма и помен от борещия се със себе си Нико Белик, въвлечен пряко волята си в гангстерско амплоа.
GTA V отказва да нищи подобни морални дилеми, а в звездното трио начело липсват положителни герои. Просто този път Rockstar са се отърсили от всякакъв фалш и неуместна политическа коректност – лукс, който само студио от подобен ранг може да си позволи: да не се съобразява с изкуствено натрапени рейтингови системи, креативни лимити и зле разбрани морални норми. Иначе казано – да прави игра по начина, по който тя се играе без ограничения.

GTA V безспорно е една от най-смелите игри, на които някога съм попадал. Игра, която може (и стига) до крайности – някои толкова скандални и отблъскващи, че правят предизвикалата много полемики „руска” мисия в Call of Duty: Modern Warfare 2 да изглежда като епизод на  „Том и Джери”. 

Да, не споря, че за някои хора сцени, включващи изтезания и некрофилия, може да се сторят прекалени. Но в никакъв случай не мога да се съглася, че тук става дума за някакъв вид самоцелно търсене на скандал. Азис по гол задник, сниман на терасата на малоумно скъпото си жилище, публикувани във Facebook – това е самоцелно търсене на скандал. И поредното доказателство, че в България има твърде много хора, които са известни, защото са известни.

В GTA V присъствието на крайности е много добре обмислено продуцентско и авторско решение. Още едно средство в огромния креативен инструментариум на тази игра, организиран, впрегнат в една цел: да хвърли в лицето ни една измислена реалност, провокираща някои доста стряскащи размишления за света, в който живеем.

Свят, в който най-популярната мрежа не се казва LiveInvader, а Facebook, но без съмнение превзема живота ни. Свят, в който уж не можеш да застреляш някой на улицата и това да ти се размине безнаказано, но се случва всеки ден. Свят, в който от медиите се очаква да са коректив, морален компас и стожер, четвърта, независима власт, а вместо това са просто канал за бълване на платени коментари и плоски рекламни послания.

И ако някой бесен моралист не е успял да схване всичко това, ако се е почувствал засегнат, едва ли не обиден от острата сатира на една видеоигра (видеоигра, по дяволите!), която очевадно (и съвсем съзнателно) не се взима особено на сериозно, откровено мога да му заявя, че проблемът си е само и единствено негов.