Как завършва една епохална сага, чието начало беше положено преди цели 42 (!) години и която на практика положи основите на комерсиалното блокбъстър кино такова, каквото го познаваме днес? Няма какво да го увъртаме – завършва зле. Не безобразно зле, но със сигурност без необходимата тежест, която да сложи финалната точка на култ с подобни мащаби. При това тук не говоря само за финалните десетина-петнайсет минути от актуалния Епизод IX на Междузвездни войни, озаглавен Възходът на Скайуокър, за които подозирам, че много фенове ще счетат за откровено обидни, а… за цялата нова трилогия.

Джей Джей Ейбрамс е компетентен, макар и твърде „занаятчийски“ в подхода си и избягващ всякакви излишни творчески рискове режисьор, който обаче направи доста класен рибуут на друга фантастична класика през 2009-а – Star Trek, съчетавайки по изненадващо успешен начин архаичната носталгия с модерните технологии. Новото начало на Звездното пътешествие се радваше на свеж млад актьорски състав с отлична химия и класическия приключенски дух на оригиналните филми с капитан Кърк и компания, така че новината, че същият този Джей Джей ще възроди Междузвездни войни, по-скоро ме зарадва. В крайна сметка от него се искаше да направи абсолютно същото, нали така?

За съжаление пукнатините в ентусиазма ми се появиха още през 2015-а, когато Силата се пробужда се стовари в кината под звуците на иконичната музикална тема на Джон Уилямс. Не особено изненадващо, Ейбрамс отново беше решил да играе на сигурно и новият филм беше почти директен копи-пейст на Епизод IV – Нова надежда. Което, освен че беше крайно мързеливо творческо решение, даваше и неприятно добра база за съпоставка, защото новите герои директно заемаха позициите на познатите и обичани от няколко поколения класически персонажи, и бързо ставаше ясно, че са само бледа сянка на оригиналите си. От иначе талантливия, но крайно неподходящ за предизвикващо респект злодейско въплъщение Адам Драйвър се очакваше да бъде „новият Вейдър“ Кайло Рен, на Оскар Айзък се падаше нелеката задача да изиграе арогантния и безкрайно добър пилот с престъпно минало Поу Дамерон, или иначе казано – „новия Хан Соло“, а от неопитната Дейзи Ридли, чиято героиня Рей трябваше да разкрие мистерията около родителите си и връзката си със Силата, се очакваше да бъде „новият Люк Скайуокър“. И проблемът е, че нито един от тези нови персонажи не беше особено интересен.

Две години по-късно се появи и Епизод VIII – Последните джедаи, където Ейбрамс се беше оттеглил в ролята на продуцент, прехвърляйки режисьорската топка на младия Райън Джонсън (Looper). От Дисни се похвалиха с факта, че са му дали пълна творческа свобода и резултатът разяри феновете на Междузвездни войни по невиждан начин. Цялостният тон на Последните джедаи рязко премина на териториите на абсурдната комедия, Джонсън се изгаври с паметта на покойната Кери Фишър, която в неговия филм пореше космическата шир с помощта на Силата, изпънала напред десница като същински Супермен, а на всичкото отгоре много от сюжетните линии, чието начало беше положено в Силата се пробужда и които предполагаха поне някакъв потенциал за интересно развитие, бяха отрязани рязко и безмилостно. Основната жертва беше „новият Император“ на Ейбрамс – мистериозният Сноук (Анди Съркис), който набързо се превърна от потенциален сюжетен двигател в особено изненадан труп.

След публичното недоволство, поведено от самия Марк Хамил, искрено възмутен от това, какво са направили с персонажа му, управляващата марките, свързани с франчайза Междузвездни войни, Катлийн Кенеди набързо се оттегли от поста си, а Джей Джей Ейбрамс беше върнат на скорост за последния епизод от новата трилогия (въпреки че по първоначален план Епизод IX трябваше да бъде режисиран от стоящия зад Джурасик свят Колин Тревъроу), за да оправи някак кашите на Джонсън и един вид да поднесе извинението си на феновете под формата на един ударен и емоционален последен филм.

Което ни отвежда и към актуалния Възходът на Скайуокър. И извинение към феновете наистина има, но то ни е набито толкова натрапчиво в очите, че чак дразни. Практически всички любими неща от оригиналната трилогия намират своето екранно време в 141-минутния нов филм със или без повод. Императорът се завръща, за да си имаме отново наистина зъл и респектиращ злодей. Получаваме най-мащабните космически битки и най-добре хореографираните дуели в сагата изобщо. Всеки от любимото трио на Люк, Хан и Лея получава своето емоционално сбогуване. Само дето… нека се върнем към третия абзац на този текст – новите герои просто са скучни. Тотално еднопластови. Неспособни да ти влязат под кожата.

Между 1999 и 2002 година беше крайно модерно да се мрази така наречената прикуъл трилогия, в която Джордж Лукас се завърна на режисьорското столче, за да ни представи Епизод I – Невидима заплаха, Епизод II – Клонираните атакуват и Епизод III – Отмъщението на Ситите. И причините за този „хейт“ тогава бяха очевидни. Въпреки смазващия актьорски състав (Юън Макгрегър, Лиъм Нийсън, Натали Портман, Сър Кристофър Лий, Самюъл Джаксън) получихме необяснимо вдървени изпълнения, а практически всички сцени бяха заснети в студио, пред зелен екран, върху който впоследствие бяха налепени разточителни визуални ефекти, придаващи на всичко в кадър безобразно изкуствен вид. Няма какво да се лъжем, Лукас никога не е бил особено добър режисьор и дори изпълнява единствено продуцентско-сценаристка функция в най-обичаните филми от сагата – Империята отвръща на удара и Завръщането на джедаите. Лукас обаче е невероятен генератор на идеи и при всичките си недостатъци няма как да отречем факта, че прикуъл трилогията разгръщаше и доразвиваше митологията на Междузвездни войни по великолепен начин, а епизоди I, II и III изобилстваха със страхотни като замисъл, пък макар и зле реализирани сцени и разнообразие от нови и нови интересни локации. При Лукас имаше емоция, имаше размах на въображението.

Докато при Ейбрамс на въображението са ударени спирачки и като изключим няколко идейни сцени от Епизод IX с „прескачане“ между локации (които обаче тотално чупят цялата митология за Силата, градена до момента), в новата трилогия няма нищо запомнящо се. Видно е, че Джей Джей се уповава твърде много на идеите на Лукас и се опитва да ги преповтаря, вкопчил се е в Хан, Люк и Лея, наместо да обърне по-сериозно внимание на собствените си персонажи и резултатът е – май вече използвах тази дума – безличен. Стана ясно, че Междузвездни войни просто не могат да функционират адекватно без Лукас и новата трилогия е почти изцяло лишена от индивидуалност, с която да я запомним. Въпреки чудовищните си бюджети размахът и мащабите липсват, а епизоди VII, VIII и IX се усещат някак странно мънички. Да не говорим, че във всеки момент, когато не копира директно неща от добрия стар Джордж, Възходът на Скайуокър се… кхъм… радва на особено лош сценарий с диалог, от който може да те хване срам (беше ми неудобно да гледам размяната на реплики между Рей и Императора към края, честно), недопечен хумор и експозиция на ниво трети клас, първия срок. Да не говорим, че в свое скорошно интервю Дейзи Ридли обясни най-сериозно, че най-голямото ѝ предизвикателство в новия филм е било в момента, в който режисьорът е искал от нея да изиграе… гняв. Гняв! Момиче, никой не очаква от теб да си унищожаваш тялото като Крисчън Бейл в Механикът или да полудяваш наистина като Хоакин Финикс, за да се въплътиш в ролята на Жокера. Аз мога да изиграя гняв, за бога, а ти на ниво CV май се водиш актриса! Сами си правете сметката за какъв емоционален диапазон при централния персонаж си говорим. Май трябва да спомена и факта, че около месец преди премиерата самият Марк Хамил, болезнено откровен както винаги, излезе в публичното пространство с изказването, че няма никакъв смисъл феновете да си дават парите за билет и е по-добре да изпиратстват без угризения Възходът на Скайуокър. И да, всичко това е доста тъжно, защото тази сага заслужаваше много повече, особено на финалната си права.

За съжаление обаче живеем във времена, когато логото на Марвел носи далеч повече емоция и обещания за добре прекарано с епични приключения време от текналите по екрана жълти надписи и настръхващата тема на Джон Уилямс. И хората, които трябва да виним за това, са Джей Джей Ейбрамс и управата на Дисни. Живеем във времена, в които Междузвездни войни са скъп спомен от детството, а не знаков франчайз, чиито продължения да чакаме с нетърпение. А Възходът на Скайуокър се оказа и окончателното падение на същата онази епохална сага с 42-годишна давност, която положи основите на комерсиалното кино такова, каквото го познаваме днес…