Две седмици преди церемонията по раздаването на тазгодишните "Оскари" започваме с материалите си, посветени на най-престижните филмови награди. С тях не само ще споделим своето виждане за най-силните претенденти и категории, но и искаме да ви помогнем с избора в съвместната ни игра с Emag. В нея избирате вашите фаворити за спечелване на "Оскар", а това може да ви донесе и награда - 40-инчов LED телевизор Samsung.

“Манчестър край морето” е труден, както за гледане, така и за препоръчване. Представен на Sundance в началото на миналата година, филмът на Кенет Лонерган обра овациите на критиката, но въпреки това не се превърна в кой знае какъв комерсиален успех. Причината вероятно се крие във факта, че най-добрите определения за него не звучат особено привлекателно - тежък, сърцераздирателен, суров. Точно каквото предполагат приглушените цветове и тъжните лица на постера му. Това обаче не спря последното творение на Ланерган да обере шест номинации за “Оскар” и да се превърне в един от най-отличителните филми в тазгодишната надпревара.

Лий (Кейси Афлек) е самотник, който работи като момче за всичко в няколко жилищни коопераци.

След като брат му внезапно умира, Лий се връща в родния си град Манчестър-край-морето, Масачузец, за да се погрижи за племенника си Патрик (Лукас Хеджес). Освен комуникацията с емоционално нестабилния тийнейджър, Лий се сблъсква и с предизвикателството на това да се върне към травмата, която го е накарала да напусне града. Всяко допълнително разкритие на сюжета би било нечестно, но именно тази травма е елементът, който превръща филма от историята на един мъж, който израства чрез грижата за изоставено дете, в нещо много по-дълбоко и разтърсващо.

Извън тези общи щрихи “Манчестър край морето” блести с нежността и спокойствието, с които наслоява непреодолимата тъга и болка на Лий. Филмът прескача напред-назад из времето с ретроспекции към миналото му, които са предизвикани от места и хора, свързани със спомените му. Въпреки че в тях той е щастлив семеен човек, те са болезнени напомняния за причините всички в малкия град да обсъждат завърналия се.

Химията между Кейси Афлек и Лукас Хеджес е един от двигателите на филма

В това време племенникът му Патрик бързо и уверено се бори за възстановяване от смъртта на баща си. Той репертира с групата си, занимава се и с двете си гаджета (не едновременно) и се грижи за лодката на баща си. За разлика от вуйчо си, Патрик скърби, но без да бъде сломен и тъгата му не му пречи да е забавен.

Именно в контраста и отношенията между вуйчото и племенника е скритият чар на “Манчестър край морето”. Двамата обменят хапливи реплики и се закачат, докато не срещнат бариера, когато трябва да говорят за чувствата си. Тогава диалогът става тежък и труден, но това са и моментите, в които Лонерган гради героите си. От тях идват и забавните моменти, които са базирани на автентични жестове, отделни думи и погледи, по начин, който изглежда жив и истински. В тази динамика изпълнението на Афлек блести с неизразената буря от емоции, която бушува в героя му. Малка част от нея виждаме в една единствена сцена, когато се среща с бившата си съпруга Ранди. Сцена, в която Мишел Уилямс успява да направи наистина впечатляващо включване, въпреки кратката възможност. В останалото време Афлек е ограничен, даже апатичен, но абсолютно достоверен и достоен да постави “Оскар” до Златния глобус за тази роля.

Само с една кратка сцена Мишел Уилямс нанася ключовият финален щрих във филма

Други два елемента, които блестят ярко в “Манчестър край морето” и сякаш също го отличават от конкурентите му в борбата за “Най-добър филм”, са музиката и кинематографията. Музиката на Лесли Барбър е нежна и винаги на място, заглушаваща някои от най-трагичните, тежки и непоносими моменти. Този контраст би бил самоцелен ако не беше единственото облекчение, от което със сигурност има нужда. В същото време визията на Джоди Лий Лайпс е приглушена, студена и отчуждена, но красива по специфично суров начин. Камерата тук е предимно статична и всяко нейно движение има смисъл и допълва опитите за движение на героите.

Точно големият набор от малки елементи, които работят добре, както по отделно, така и в синхрон, е причината “Манчестър край морето” да има немалък шанс в категорията “Най-добър филм”. И дори да е наистина труден филм, той е забележителна и безкрайно човешка история, разказана по чудесен начин, която не е за изпускане.

Кое е по-страшно от мъката?

„Манчестер край морето“ е филм за онова състояние на човека, в което всичко е спряло, и от което не искаш да излезеш, защото смяташ, че няма да понесеш мъката, която те чака извън него. Затова и целият филм е нагнетяващо равен, монотонен, сив, сякаш самият той е спрял. На фона на тази анти-динамика, той поставя болезнени въпроси като кое е по-страшно – вината или тъгата, дали времето лекува, дали има заменими загуби, дали любовта е най-голямата сила в човешката психика. Отговорите, които дава, са колкото индивидуални за всеки от героите и зрителите, толкова и отчайващо плашещи. Силата на този филм е като огромно нагнетено напрежение, което не намира отдушник, и има шанса да трогне дълбоко тези, които не са преживявали драма от подобен мащаб, и да извади наяве най-големите страхове на онези, които са минавали близо до нея.
Емилия Кирилова, главен редактор на сп. HiComm