Към момента, когато пиша това ревю, минисериалът The End of the F***ing World има 96% в Rotten Tomatoes - оценка, която току-що падна малко, след като държа впечатляващите 100% много време преди това. Не това обаче е причината оригиналният сериал на Netflix, в колаборация с Channel 4 и базиран на комикс книги със същото име, да бъде наричан „най-свежата продукция в последно време“ и да продължава да привлича силно внимание седмица след излизането си. Както и да преобръща представите за жанра dark comedy (черна комедия) по начин, по който никой не е очаквал. The End of the F***ing World e едновременно силен в посланието си и странен в изпълнението си, смесица от сякаш неправомерни решения в сюжетните линии на главните герои и все пак успяващ да ги срещне по интересен и логичен начин. Ето какво можете да очаквате от осемте епизода на британската продукция, която вече е налична в Netfliх.

Надолу ще намерите частична информация за сюжета на сериала, ако не искате да знаете - спрете дотук!

Джеймс

Всичко тръгва от Джеймс – момче, което не чувства нищо, убива малки птици и животни и е дълбоко убедено, че е психопат. Вътрешният глас на Джеймс пръв повежда историята напред и въпреки че този на Алиса го настига и се изравнява с него, у зрителя неизменно остава впечатлението, че именно Джеймс е центъра на всичко. И когато той съобщава безизразно в първите минути, че смята, че му е  време да убие нещо по-голямо, и спира погледа си на Алиса, става ясно, че всичко ще се развие максимално бързо.

Усещането в първите епизоди е като усещане от падане или поне надвесване над парапет на значителна височина – стоиш на едно място, но усещаш залитането. Стоенето на едно място е част от темите и в сериала, въпреки че повечето от действието се развива в кола, която пътува нанякъде и наникъде. Точно в стил „Телма и Луиз“, но не с две жени, а със седемнайсетгодишни тийнейджъри от противоположен пол, истинското действие започва, когато двамата решават да избягат от къщи и да поемат с открадната кола в посока "спасение".  За Джеймс това е перфектно, тъй като той търси подходящ начин да убие Алиса – пътуване заедно насаме е идеален план за това. Мрачно, нали?

Мракът е непрекъснато присъстващ, подобно на черни наслагвания плесен по ъглите на иначе привидно чиста къща. Един от големите плюсове на The End of the F***ing World е късата продължителност на епизодите – те са по около 20 минути всеки, динамиката се запазва постоянно и го прави перфектен за т.нар. binge-watching, или извъртане на всички серии наведнъж. Откровено мога да кажа, че ако липсваше тази краткост на сериите, сериалът не би станал толкова популярен.

Динамиката на сюжета е в пълен контраст с поведението на Джеймс (изигран от Алекс Лотнър), който не се свързва истински с нищо около себе си, в погледа му се чете пълна безизразност и всичко сочи, че в миналото му има тайна, която предизвиква зомбираността му по зловещ начин. Така единият от двамата главни герои изпълнява перфектно контрастираща роля с другия и именно това прави пътуването на двамата толкова смислено. Не защото води към спасението, което и двамата търсят, а защото просто води двамата един към друг. Не се знае обаче дали това е добре или зле...

Алиса

Ако трябва да определя кой от двамата главни герои е по-важен за сюжета, това ще бъде изключително трудно, тъй като те се допълват взаимно в особеностите си и въпреки че това (почти) непрекъснато води до сблъсъци, всъщност е главна причина да са заедно. Образът на Алиса – в ролята влиза Джесика Барден – е този, с който сякаш се свързваш най-много, докато гледаш сериала. Или поне се свързва онази част от теб, която някога е била мрачен, мръсноуст тийнейджър, мразещ всичко и всички и най-много онези, които ги няма. Трябва да призная, че по време на първите три епизода направих няколко епични завъртания на очите точно в сцените, където доминираше тя и чарът на отношението ѝ към света се губеше. Ако ѝ дадете малко време обаче, Алиса става пленителна.

Демоните на Алиса обаче са съвсем истински. Още в началото тя признава „чувствам прекалено много“ (казах ви – контрасти), а после разбираме почти всичко за тихия ужас, в който живее тя у дома. Там я очавакт отсъстващата емоционално, плаха и нерешителна майка, вторият ѝ баща Тони, който е задкулисна причина, за да бъде тя толкова травмирана, и родният ѝ баща Лесли, който отсъства през десетилетие от живота ѝ и който единствено ѝ праща картичка всяка година на рождения ѝ ден. За тези картички се хваща Алиса като за пътеводна светлина, когато всичко става прекалено много за понасяне. И така, пътуването започва.

Пътуването

Когато имаме сериал, изграден изцяло около едно непредвидено, но по странен начин дългоочаквано пътуване, нормално е всеки епизод да се усеща като просто една крачка. В общо осем крачки историята на двамата тийнейджъри, които се забъркват в изключителна каша, докато просто се опитват да се направят, че загърбвайки проблемите, ги решават. Истинският чар на сериала обаче е именно в това – поставянето на дистанция между теб и проблемите и новите проблеми, които произтичат от това. Алиса и Джеймс сливат съдбите си не защото толкова се харесват, а защото адски се нуждаят един от друг, макар че никой в началото не го осъзнава напълно.

А пътуването е всичко – и като сюжет, и като послание. И макар че това със сигурност не е типичната „история за порастването“ – не мога да кажа, че в края ѝ героите бяха по-пораснали отколкото в началото – огромна част от нея е свързана с промяната. Само тогава, когато е нужна, и само тогава, която я искаме.

Мракът

Не мога да не спомена второстепенните роли в сериала, които са едновременно страшно силни като изпълнение, но и важни... като фон – защото те не са нищо повече от това. Родителите са отсъстващи или емоционално, или физически, настойниците са гнусни в намеренията си, почти всеки срещнат по пътя им мисли злото, а спасението накрая само изглежда като такова. Да, мракът в сериала е създаден от хората в живота на двамата главни герои – тези, които вече присъстват, и тези, с които тепърва се сблъскват. Всъщност това е истински депресиращата нотка в The End of the F***ing World – непрекъснатото въртене в кръг от предателства и травма, в който се оплитат Алиса и Джеймс, и простичкият факт, че не могат да разчитат на никого. Ако не броят себе си.

Истински освежаваща в сериала за мен беше липсата на всякакви технологии като отправна точка за развиване на действието, защото – да си го кажем честно – това са двама тинейджъри през 2018 година. Човек би очаквал да пускат в Instagram всяко място, което посещават през пътуването си, да Snapchat-ват, докато шофират, и да стриймват във Facebook Live всички простотии, с които се сблъскват. Но не – Алиса разбива смартфона си в земята в първите пет минути на първа серия, а Джеймс просто няма такъв. И до края двамата остават в пълно технологично затъмнение. Дали допринася или не за мрачните развития в осемте епизода, не бих се наела да кажа, но определено е интересно решение. Факт е, че от старта до самия си финал сериалът се развива и нещо, за което имах ниски очаквания, успя да се превърне в достатъчно добро изживяване. А аз да стана негов фен.

Краят

За края само ще кажа, че беше изненадващ, а вече е ясно, че ще има и втори сезнон. Зрителят остава с усещането, че всичко е закономерно, и все пак и с лека паника от озадачаващия финал... и започва да иска още.

И ако още не сте сигурни, че този сериал е за вас, това е дори по-добре, когато започнете да го гледате. Защото пристъпвайки към The End of the F***ing World с вярата, че това наистина е най-свежоата продукция, правена някога, е много по-вероятно да останете силно разочаровани, отколкото истински да се насладите. Всъщност това е сериал за ценители на странното и истинското, две неща, които често пъти се оказват абсолютно едно и също. Една черна комедия, в която черното е повече от комедията и в която независимо от възрастта, на която си, винаги една част от теб се идентифицира с болката, предадена от двамата главни герои – и с тяхната надежда.