Още докато с премръзнали от студа по софийските улиците ръце носех безценната синя кутийка с Wolfenstein II: The New Colossus към къщи, си мислех колко е трудно да напишеш каквото и да е за тази игра. Има такива заглавия, ревютата за които се разглеждат под лупа и всяко разминаване с личното мнение на читателя води до разгорещени спорове и яростни дебати. Подобни игри са класики като поредиците DooM, Quake и Wolfenstein на id Software; Diablo, StarCraft и WarCraft на Blizzard; Half-Life, Counter-Strike и Portal на Valve и т.н. - мисля, че схванахте идеята.

Откакто Wolfenstein 3D излезе през далечната 1992 г. и дефинира жанра „шутър от първо лице”, пазарът бе залят със стотици заглавия, които се опитват в една или друга степен да предоставят същото неподправено усещане. Някои успяха, повечето се провалиха и трябваше да чакаме цели две години, за да видим какво може да покаже самият „баща” на жанра. Това стана с преминаването на лиценза в Bethesda и поверяването на поредицата на американското студио MachineGames. Тяхната Wolfenstein: The New Order от 2014 г. прибави така нужните нови елементи и разнообрази геймплея. Резултатът – страхотен шутър, който ще допадне на всички фенове на жанра. А сега той има продължение.

Нацистите: една неостаряваща мишена

От чисто геймплей перспектива онези от вас, които са играли The New Order, лесно ще усетят ритъма на Wolfenstein II. В почти всеки сегмент от The New Colossus имате пълната свобода да играете както на вас ви харесва – съвсем спокойно можете да вървите с две картечници напред и да раздавате куршумени целувки на тълпите от врагове, като по пътя обирате пълнителите от оръжията и броните им. Има го и стелт варианта да се прокрадвате зад Хитлеровите марионетки и с рязко движение на верния нож да им прережете гърлата или с бърз и добре премерен откос със заглушения пистолет да се отървете от тях. Въпреки че заглавието на моменти ви препоръчва единия или другия стил на игра, не му обръщайте внимание – всяка ситуация може да се мине по всеки от тези начини.

Можете да носите колкото оръжия си намерите. Въпросният ви арсенал е разпределен в учудващо удобно меню и ако имате два екземпляра от един вид огнестрелно или хладно оръжие, можете да ги използвате заедно, което прави престрелките значително по-забавни, макар и с цената на бързо привършване на ценните амуниции. Можете да комбинирате и различен тип оръжия, а този път в даден момент от играта ще можете да развивате и специални умения, които ви дават не само допълнителни възможности, но и могат да променят стила ви на игра. Подобно на Doom, тук също има и завършващите движения, с които елиминирате враговете по особено жесток начин.

Както си е типично за игрите от поредицата, не очаквайте враговете да са особено умни или да променят траекторията си по каквато и да е причина. Повечето от тях нямат особен инстинкт за самосъхранение и до един имат за цел в живота да попаднат в мерника на оръжието ви. Този old school елемент всъщност е съвсем на място в игра като тази, а освен това умело е прикрит чрез добрия дизайн на нивата и наличието на елементи като бетонни заграждения или варели, които често спират придвижването ви и създават усещане за по-тактически геймплей.

Като цяло битките в играта са добре изпълнени. Враговете ви са мобилни, опитват се да ви заобиколят или приближат фронтално, а от време на време ви замерват с гранати. Подобно на много други шутъри, когато в близост до вас има граната, индикаторът на екрана ви показва къде е тя, така че да я избегнете, а ако сте достатъчно бързи, може дори да я хвърлите обратно. Вероятно в по-голямата част от времето ще прибягвате до конвенционалните си оръжия, но играта позволява и активното използване на околната среда. В The New Colossus има доста разрушения и повечето от предметите около вас могат да бъдат вдигнати във въздуха или простреляни. Някои прикрития подлежат на разрушаване, а разположените наоколо червени варели с динамит се нуждаят от един-два премерени изстрела, за да се превърнат в помитаща всичко експлозия.

На фона на безупречните престрелки нещо дребно, което обаче дразни изненадващо много, е невъзможността на героя ви от време да време да прескача някои малки препятствия. Когато маневрите ви спрат по този неочакван начин, се получава малко неприятно, защото враговете ви лесно могат да ви застрелят в гръб. След няколко такива ситуации определено усещате горчивия вкус на недоизпипания дизайн. Добрата новина е, че след като веднъж се ориентирате какво може и не може да се прескочи, проблемът става доста по-малък; просто ми се искаше да не се налага да гадая преди това.

Шутър, който не се страхува да мисли

Историята и персонажите в играта са изненадващо дълбоки на фона на този уж доста лековат шутър. Първите часове в ролята на Блазкович ви го представят по начин, какъвто рядко сме виждали - състояние на слабост. В самото начало на играта героят ви дори не може да ходи и използва инвалидна количка, с която умело маневрира. Точките му здраве също са около 50, което създава усещане за един уязвим персонаж дори и като чист геймплей. Освен това чисто и просто виждате човек, който се тревожи не толкова за своето собствено бъдеще, а за това на страната, в която неродените му деца ще израснат. Би Джей носи тежестта на лошото си здраве и знае, че дните му са преброени. Истинска машина за убиване в миналото, днес той е уморен и сякаш се е примирил със собствената си неизбежна смърт.

Имайки предвид някои от темите в предната Wolfenstein игра, не е изненада, че The New Colossus също се занимава с някои сериозни въпроси като расизъм, психическа травма и др. Лично аз съм доволен от това, защото този подход показва, че в шутърите - може би най-повърхностният жанр в гейминга - наистина има място и за по-сериозна тематика. Wolfenstein II успява постоянно да ви изненада с историята си; без да издаваме прекалено много, има поне няколко момента в хода на играта, които няма да ви оставят безразлични. Няколко пъти ще си мислите, че вече сте видели най-добрите сцени от играта, само за да се окаже, че тя пази поне още един коз. Имайки предвид някои от най-шантавите и странни неща, които видяхме в The New Order, фактът, че продължението успява да надгради над тях, е ясно доказателство за вложеното въображение.

Попадение в десетката

Ако в The New Colossus има едно, макар и малко разочарование, това е фактът, че на играта ѝ липсва толкова силен финал, колкото е самото пътешествие към него. За щастие елиминирането на последния бос също е силен момент сам по себе си; да не говорим, че играта е пълна с невероятно количество допълнително съдържание, което се отключва след първото изиграване. Ще може да се върнете към някои познати от кампанията локации (включително и с нови зони), за да гоните нацистки генерали, както и да изпълните доста странични куестове, ненамерили място в основната сюжетна линия.

Имах големи очаквания за Wolfenstein II: The New Colossus, но MachineGames успяха дори да ги надминат. Студиото е създало една невероятно готина игра, която е едновременно пълен с адреналин шутър, но и не се страхува да навлиза в сериозна тематика. Лесно е да гледаме на The New Colossus просто като на една добра FPS игра, но истината е, че от първия до последния момент тя показва, че има не само мускули, но и сърце.