Уено Хикома е една от сериозните фигури в японската фотография през XIX век. Роденият в Нагасаки Хикома се концентрира изключително много върху портрети и пейзажи. Пред обектива му застават известни японци, но и много чужденци. През 1862 година той отваря фотостудио в Нагасаки, което обаче няма толкова голям успех. Една от причините? Японците смятат, че ако се снимат, това ще им навлече болест, дори смърт… От днешна гледна точка подобно нещо звучи смехотворно, но ако мога да се обърна към Артър Кларк, всяка достатъчно развита технология е неразличима от магия, нали? Митична, непозната, плашеща… Сблъсъкът с подобни предразсъдъци, с които е трябвало да се бори Хикома, вече е далеч в миналото. Днес фотографията е далеч от “мистичното” си начало, като дори самостоятелната форма на фотопортрет (селфи) е сред най-популярните снимки. Ако така се самокрадеше душа, най-вероятно щяхме да имаме много сериозни проблеми.

Ако обаче оставим шегата настрана и не приемаме това толкова буквално, може ли магичният кадър да е толкова силен, че човек просто да оставя частица от себе си в него - частица от това, което е? И не важи ли това както за човека пред обектива, така и за този, който натиска спусъка...

“Всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела. Моделът е чиста случайност, второстепенен елемент. Не него, а себе си изобразява художникът върху цветното табло”, пише Оскар Уайлд в “Портретът на Дориан Грей” и въпреки че тук не става въпрос за снимка, фотографът също е творец, който обаче улавя своето творчество по различен начин. Според фотографа Ансел Адамс, който заснема някои от най-впечатляващите черно-бели кадри, човек не прави снимка, той я създава. Пол Капонигро има още по-близко изказване: “Едно е да направиш снимка на това, как изглежда човекът, съвсем друго е да направиш портрет на това, което е”.

В портретната фотография може би най-ясно знаем кой е важният обект

И именно това отличава този тип фотография от всичко останало - не само защото зад снимащото устройство има мислещо, чувстващо съзнание, със своя опит, разбирания идеи и страхове, но и пред обектива - на някакви си сантиметри - откриваме негово подобие. В този момент, когато сякаш трябва да има пълен синхрон, всеки оставя част от себе си, за да бъде накрая снимката силна и въздействаща. В портретната фотография знаем кой е важният обект, с който ще разкажем историята, защото не перфектно изготвената снимка е тази, която се отличава най-много, а тази, която има подтекст, която усещаме и ни влияе на емоционално ниво.

Откровено казано, винаги съм бил впечатлен от портретната фотография именно поради тези причини. Признавам още, че за мен е трудно начинание. Винаги, когато тествам смартфон, се опитвам да направя възможно най-интересните снимки, с които да го представя. Това обаче трябва да отстъпи място на чисто практичната страна от изготвянето на ревю - да се покаже поведението на камерата в различни ситуации. И все пак желанието за интересен кадър винаги се крие някъде там. С Huawei P10 обаче предизвикателството беше още по-голямо.

Преди година камерата на P9 ме изненада най-вече с това, че ме караше да експериментирам

Ако следите материалите ми, може би помните, че миналата година имах желанието да тествам черно-бялата камера на телефона, което пък след това беше последвано от някои интересни интервюта и пътувания. Причината е, че Huawei успя да внесе разнообразие, което привлече вниманието на всички медии - и български, и чужди. Подобно на миналата година, така и тази колегата Илия Темелков представи първи новия флагман на китайците, което ме постави в приятна позиция - да взема за тест P10, като се съсредоточа само върху камерата и по-точно - върху новите й портретни функции, на които наблегнаха от Huawei, и, разбира се, черно-бялата фотография. Комбинация, която би трябвало да осигури интересни и запомнящи се кадри.

Преди година камерата на P9 ме изненада най-вече с това, че ме караше да експериментирам повече, като го правех основно с монохромния сензор. Тази година партньорството с Leica продължава, като дори се прехвърля и на предния сензор, за да можем да правим още по-драматични селфи снимки.

Монохромният сензор на гърба обаче е претърпял промяна и вече е 20 MP. Това си личи в черно-белите снимки, които имат толкова много детайли, добра острота на изображението и завиден динамичен обхват. Цветният сензор е 12 MP, като и двата имат бленда f/2.2. Точно както беше и при предишния модел, така и тук двете камери работят заедно, когато правите цветни снимки, за да получите кадър с повече данни и по-добро представяне при намалено количество светлина. Цветният сензор има и оптична стабилизация, а P10 вече е способен да записва и видео с 4K резолюция.

Тази година двата сензора имат и нова роля, изразена в портретния режим - постигане на т.нар. боке ефект. Така получавате обект на фокус, обграден от леко размазан фон - нещо, което преди можеше да открием само в по-скъпото фотографско оборудване. В портретния режим двата сензора засичат лицето на модела (според Huawei засича 190 различни лицеви точки), като по този начин софтуерът разбира кое точно трябва да бъде замъглено и кое - не. И P10 се справя добре в това да “успокои” шумния фон, но без да изглежда прекалено - нещо, което сме виждали в софтуерните решения от преди години. Това обаче, което ме изненада повече, е, че снимката не изглежда плоска, като обектът на фокус има нужния обем, запазвайки добре балансирани цветове (при цветната снимка, разбира се) и добра експозиция. Наличен е и филтър за разкрасяване с десет нива. Както винаги при по-високите нива, моделът пред камерата ще започне не само да се разкрасява, но и да прекалява в почистването на чертите на лицето. Така се губят важни детайли и откровено не препоръчвам високите нива.

Снимка с монохромния сензор при почти минимална светлина

И така перфектни ли са снимките? Не, защото до днес няма телефон, който да се похвали с подобно постижение, но това, което постига Huawei със своя портретен режим, наличен и при снимане само с монохромния сензор, е да ни представи фотоси с широка диафрагма, които изглеждат естествено, а не като прекалено обработени кадри. Всичко това ги доближава до онези високи нива, които всеки потребител търси.

В автоматичния режим също можете да контролирате диафрагмата, за да уловите по-интересен кадър (от F0.95 до F16). Ако дори не сте доволни впоследствие от това, можете да направите корекции в приложението Gallery.

Иначе самото приложение на камерата не е претърпяло особени промени спрямо флагмана отпреди година (фоторазказ от Китай). Ще откриете много режими, сред които и ръчен, който ви дава по-сериозен контрол върху снимката - от ръчен фокус, през ISO, баланс на бялото и скорост на затвора. Когато правите снимки и в автоматичен режим, при задържане можете да направите корекции по експозицията или да насочите фокуса. Единствената ми критика остава към HDR, който по-скоро трябва да бъде бутон в автоматичния режим, а не отделна функция. Причината е, че HDR често е сред най-полезните възможности на съвременните смартфон камери, въпреки че P10 има добро ниво на динамичен обхват. В по-трудните ситуации обаче HDR ще извади още детайли от иначе изгубените тъмни или светли части. Спрямо P9 камерата се усеща и по-бърза, но и системата за автофокус е получила подобрение, включително и при по-ниски нива на светлина. 

Единствената ми критика остава към HDR, който по-скоро трябва да бъде бутон в автоматичния режим

Прави впечатление, че качеството на снимка се запазва и по краищата на кадъра, липсват сериозни артефакти от софтуерната обработка, липсва и разливане на цветовете. Продължавам да съм по-впечатлен от монохромния сензор и смятам, че Huawei има още работа в цветната фотография, но настига много бързо лидерите в смартфон сегмента.

Какво се случва с предната камера? Както споменах и по-горе, тя също е резултат от съвместната работа с Leica, иначе мегапикселите се запазват същите - осем. Разликата обаче е в по-бързата бленда f/1.9. Това рефлектира в по-добри селфи снимки при по-ниско количество светлина, като в подобни ситуации на помощ идва и т.нар. екранна светкавица, която тук е по-ярка, а кожата изглежда по-естествена. Другата интересна функция засича, ако има повече от един човек, за да настрои автоматично кадъра и да побере повече хора в него.

Всичко това прави Huawei P10 един от смартфоните, които ще ви подтикнат да пробвате нови неща. Лично за мен направи именно това и това е наистина прекрасно. Според Ансел Адамс най-важният компонент на камерата са дванайсетте инча зад нея, а това са вашите очи, вашата мисъл. Със сигурност всеки би се радвал да има скъпия професионален DSLR модел, но това няма да ни направи по-добри фотографи, ако не мислим за снимката, ако не търсим историята в нея. Ако не просто гледаме, а виждаме, ако не оставим малка част от себе си в нея - опита, вижданията, разбиранията и емоциите си. Както всичко, това също може да се подобри - гледайте повече снимки, търсете по-креативния подход в стандартните сцени и ситуации, извадете телефона и просто снимайте. Тогава въпросът, “Каква камера точно използваш”, избледнява. За това искам да споделя една снимка с вас, която може би ви е известна:

Тя е дело на Елиът Ъруит, едно от най-влиятелните имена в света на фотографията. “За мен фотографията е изкуството да наблюдаваш. Да откриеш нещо интересно на най-скучното място… Открих, че това има съвсем малко общо с нещата, които виждате, и много общо с начина, по който ги виждате”, обяснява той и е напълно прав. Давам за пример тази снимка, защото на пръв поглед тя не е толкова специална. Не е снимка на някоя красива местност, нито на ефект на отражението на светлината в игривата вода на най-красивото езеро на света. Нито е снимка, в която сянката играе ролята на герой, който се опитва да се откъсне от господаря се, изкривявайки се в причудливи форми.

Да откриеш нещо интересно на най-скучното място…

Не, нищо от това. Това е просто снимка от сватбения ден на двама млади, а до тях е кумът им. Направена е през 1967 година в Сибир. Защо тя е толкова известна и се търгува за хиляди долари? Защото в нея има история! “Сякаш кумът знае нещо, което остава неясно за двойката. В снимката има нещо забавно… кара те да се замислиш. Можете сами да решите какво всъщност си мислят тези хора”, обяснява Ъруит. Още по-силно тази емоция се засилва от черно-белите тонове, които  изчистват излишното, претрупаното. Истината е, че дори най-незначителната ситуация, може да се превърне в нещо прекрасно. А най-важното е камерата, която имате, да ви подтиква да експериментирате, за да търсите този момент. И всъщност камерата на P10, въпреки че все още има какво да подобрява, за да бъде на най-високите нива в цветната фотография, го прави по уникален начин в монохромната.

Понякога липсата на оптична стабилизация при монохромния сензор ще изисква използването на статив

Е, портретът взима душата на модела или на фотографа? Нито един от двамата, тъй като частицата душа, която всеки от тях оставя в кадъра, се връща многократно, когато всеки неин следващ зрител направи същото.