Носталгия с марка "80-те", или защо в успеха на Stranger Things няма нищо странно

Стига да не сте живели напълно откъснати от света в последния месец (а дали това вече изобщо е възможно), няма как да не сте гледали или поне чули за Stranger Things ("Странни неща") – новия сериал на братята Дъфър и Netflix, който забърква перфектния носталгичен коктейл от спомени, връщащи ни няколко десетилетия назад. Почти неочакваният успех на сериала сякаш изненада и критиците, и феновете, които не спират с хвалбите за отлично пресъздадената атмосфера и умело развитите персонажи, които сякаш са излезли от някой случайно открит роман на Стивън Кинг или пък нереализиран филмов проект на Стивън Спилбърг.

Но това, което прави "Странни неща" толкова успешен сериал, е фактът, че той е нещо повече, отколкото отделните и безспорно фантастични елементи. На теория не е трудно да се създаде един своеобразен „пазарски списък“ с това, което е нужно за подобна продукция. На практика обаче реализацията изобщо не е лесна задача. Шоуто успява не защото отговаря на всички изисквания или защото създава богата митология, която може да се опише в десетки, ако не и стотици страници, а защото умело борави с наратива и предоставя минималната сюжетна рамка, в която се развива действието. Тук няма да откриете сложни концепции или пък непознати термини, които после да проверявате в Wikipedia и с които да се хвалите пред приятелите си. "Странни неща" поставя основата – малкото градче; групата приятели с техните игри и отношения; училището и неподправената атмосфера на „малките и големите“; възрастните, които както обикновено нямат и идея какво се случва. Звучи ли ви познато? На мен да и съм сигурен, че мнозина са тези, които ще открият „своята“ версия на Хокинс. Точно това е и целта на създателите на сериала, които ви дават възможност да се идентифицирате с героите и техния бит просто защото самите вие сте минали по този пъти.

Party like it’s 1983

Не че създаването на тази атмосфера на 80-те не е скъпа и комплексна инициатива – двойният саундтрак към филма (едната част с известни парчета от периода, а другата с тематична синт-поп музика) е страхотен, кинематографията наподобява майсторите на камерата от онова време и дори постерите на "Странни неща" отдават почит на големите кинохитове от периода. Всяко по-наблюдателно око ще забележи вниманието към детайла, изразено в такива дребни елементи като плакатите на филми по стените или безупречния гардероб, който просто изглежда взет от каталог за дрехи от началото на 80-те. Музиката на Toto, Foreigner, The Bangles, New Order, Echo and the Bunnymen и Joy Division пък ни съпровожда на всяка крачка от това ретро лятно пътешествие. Присъства и цяла дузина препратки към класически приключенски и хорър филми от 70-те и 80-те години - The Goonies, Close Encounters Of The Third Kind, Stand By Me, Jaws, Stephen King's It, Evil Dead, The Thing, Grease, Poltergeist, ET, Carrie, Star Wars, Alien и Halloween.

Рецепта за носталгия

 В центъра обаче са самите герои, и то преди всичко четирите хлапета, попаднали в едно нетипично приключение. Да, със своята съвършена несвършеност те са абсолютен антитезис на всичко, което Холивуд се опитва да ни пробута в последно време. Уплашени и емоционални, Майк, Дъстин, Лукас и Ел изпитват за пръв път много и непознати чувства, а актьорите зад тези персонажи са наистина невероятни. Нито за миг не можем да се спрем и да възкликнем „Хей, та те са прекалено добри за деца“, защото просто сме прекалено заети, за да изживяваме техните радости и беди с тях.

Не трябва да пренебрегваме и чудовището, както и другите стряскащи моменти, изпипани перфектно, така че едновременно да ни изправят на нокти, но и да не са самоцелен хорър. Изкушението да изкараш акъла на зрителите с някое компютърно генерирано чудовище, разтворило паст на сантиметри от лицето на беззащитно дете, е голямо, но "Странни неща" не се поддава и вместо това използва дори ужасите като поредната тухличка в солидната фасада, а не като носеща, но нестабилна конструкция.

Не е случайно, че опасните случки и трагедиите в шоуто се случват преди всичко на децата и на онези от възрастните, които са емоционално изтощени и объркани. Това е похват, директно заимстван от работите на Кинг и Спилбърг и той придава дори на най-мрачните и страшни моменти едно особено магическо чувство. Тази своеобразна невинност е едно от най-силните качества на сериала и предстои да видим дали той ще успее да запази усещането в неизбежните си следващи сезони. За тях майсторски загатна и неговият край, който едновременно даде една завършена рамка на историята до момента, но и повдигна поредица от въпроси, които със сигурност няма да оставят на мира въображението на феновете.

Всичко, което ни очаква

Вторият сезон със сигурност има повече от достатъчно сюжетни нишки, затова нека обобщим най-важното. По всяка вероятност Ел е жива, а същото навярно се отнася за зловещия доктор Бренър; чудовището наистина се хвърли към него, но камерата предвидливо се отдръпна, преди да ни покаже какво следва, затова, ако трябва да прогнозираме, ще кажем, че героят на Матю Модайн е жив и най-вероятно ще се разкрие като още по-голям злодей. Шериф Хопър определено е намислил нещо, особено като видяхме как се качи в колата на правителствените агенти. А за кого остави и сладките в тайника в гората? Историята около покойната му дъщеря Сара също трябва да бъде развита, а самият актьор Дейвид Харбър също намекна, че героят му има някаква връзка с нейното злощастно заболяване. Ще видим и поне един нов персонаж в лицето на бащата на Лукас, който е бивш военен и със сигурност ще допринесе за по-колоритния състав през втория сезон.

Новото е добре забравено старо

Тенденцията сама по себе си не е нова; в последно време и други развлекателни форми се обърнаха назад към ретро вдъхновение. Това се чувства особено силно при видеоигрите, които потърсиха алтернатива на високобюджетните ААА заглавия в 8- и 16-битовите класики от края на 80-те и началото на 90-те години. Виждаме го и при музиката, и при литературата. Холивуд до голяма степен обаче оставаше резистентен към тази тенденция, вместо това предпочитайки да залага на големите бюджети, скъпите ефекти и продълженията. Пуснатият преди пет години Super 8, продуциран от самия Спилбърг, показа, че в носталгичния поглед към историите на нашата младост също има хляб. „Странни неща“ прегърна тази идея и практически я превърна в един 8-часов изгубен филм на големия режисьор. Можем само да се надяваме, че сега и още продукции ще погледнат назад към други и не по-малко интересни времеви периоди, готови да бъдат посетени отново.