„Кои точно са тези и защо не съм чувал за тях?“ Това беше реакцията ми, когато започна да ни залива рекламната кампания на Marvel, посветена на Guardians of the Galaxy („Пазителите на Галактиката“) в края на 2013 и началото на 2014 година. Сигурен съм, че реакцията на много хора е била подобна, като от Marvel (филмовото студио) най-вероятно осъзнаваха това и бързаха да добавят към рекламните материали „от студиото зад „Отмъстителите“. Разбира се, всички вече знаехме за „Отмъстителите“ и какъв смазващ хит беше този филм, но в него бяха Железният човек, Тор, Хълк, Капитан Америка… всички тези добряци, с които от Marvel и Disney ни запознаваха в продължение на години. Поне ситуацията при мен беше такава.

Но въпросът които точно бяха „Пазителите на галактиката“, Star Lord (Звездният повелител, Питър Куил в ролята Крис Прат), Гамора (Зоуи Сандала), Дракс (Дейв Батиста), Рокет (гласа на Брадли Купър), Грут (гласа на Вин Дизел), оставаше? И все пак той не ме спря - бях в киносалона при първия възможен момент - в премиерния ден у нас. Защо? Защото трейлърите успяха да ме убедят, че този филм ще бъде по-различен и защото носи една приятна атмосфера, която все по-трудно можем да открием. Атмосферата на филмите от 80-те и 90-те, филми като „Маверик“ и „Индиана Джоунс“, които успяваха да смесят приключението, симпатичните героите, добрата режисура и хумора в хомогенна смес, която с абсолютно удоволствие да поглъщаме с очи и уши. Напомни ми и за сериала Firefly и последващия го филм Serenity (и двете продукции са дело на Джош Уелдън, който пък е режисьор на двата филма за Отмъстителите - просто интересна вметка). За сценария и режисурата на „Пазителите на галактиката“ се беше погрижил Джеймс Гън, с който единствено се бях срещал преди това в Slither (“Плужекът”). Филм, който се провали по кината, но спечели вярна фенска база именно заради преднамерената и търсена симпатична недодяланост на сюжета си.

Та, ето ме мен, намирам се в киното, заложил на непознатите герои, очаквам да видя дали ще гледам „Индиана Джоунс“ или „Библиотекарят“ (поредица, наподобяваща приключенията на Инди, но с по-ниско качество). Започва музиката, надписите, първите сцени, Куил е на непозната и мрачна планета, но танцува приповдигнато, забавно… дори само от видяното в първите минути вече бях сигурен - забавната и цветна космическа опера на Джеймс Гън е точно това, от което имах нужда, а и цялата Вселена на Marvel. След около два часа смях си тръгнах с друга мисъл - „Този филм е страхотен!“. 

„Този филм е страхотен!“

Точно такава беше ситуацията, в която се появи най-рисковият проект на Marvel и Disney, който е надминат само от Deadpool (на 20th Century Fox) по това колко странно забавен и осъзнаващ това, което трябва да бъде, е. Днес всички знаем колко точно симпатичен е Грут, колко чаровен е Питър Куил, колко първични са реакциите на Дракс, колко сдържана, но и скрито емоционална е Гамора, знаем за цинизма, който Рокет използва като щит и т.н. Именно заради това и продължението на Guardians of the Galaxy е може би сред най-интересните комиксови екранизации тази година - натоварено с постижението на предшественика си, но без да разчита на изненадващия елемент, който той имаше на своя страна преди три години, но и изправено пред въпроса дали може да повтори формулата днес, когато публиката вече има цялата рецепта и високите си очаквания? По-важното - може ли да я развие, добавяйки още съставки към нея...

В следващите редове може да срещнете малко от т.нар. спойлери. Голяма част от спойлерите бяха разкрити от трейлърите на филма, но ако не сте гледали дори тях, продължете предпазливо.

И продължението Vol. 2 започва по познат начин. Отново сме на Земята, но този път не за да видим малкия Питър Куил, както започна първият филм, а за щастливите години на майка му с Его, звездно създание със статут на бог (да, с малко „б“, както казва самият той). Те са млади (Кърт Ръсел, който играе Его, е дигитално подмладен за тези сцени и всъщност технология става все по-добра), щастливи и се обичат. Както вече знаем, резултат от тази любов е самият Питър, Звездният поверител.

Следва скок във времето и пространството, където ни очакват Пазителите на Галактиката. След като успяха да я спасят в първия филм, да станат герои и по-важното - екип, сега следва по-трудното… не просто да я спасят отново, но и да го направят, запазвайки новото си семейство цяло. Още в началото става ясно, че за това ще са необходими жертви и първите плахи стъпки често са по-лесните от последващите компромиси.

Въведени сме в ситуацията чрез една от задачите на Пазителите, които трябва да защитят от сериозно грозно чудовище ценните батерии на Суверенните, раса от генетично съвършени същества, които, освен златния си цвят, изцяло напомнят на хората. Основната част от сражението, в подготовката за което бързо се усещат търканията в екипа, остава на заден план. В центъра на тези първи минути, подобно на началото на предишната част, е танц и приятна песен от края на 70-те (Elo - Mr. Blue Sky). Грут, който в този епизод е малко симпатично бебе, разклаща забавно малкото си телце, докато останалата част от екипа обстрелва, кълца и взривява чудовището - изключително красива и цветна сцена, която дава и точно този шарен тон на филма и екипа - свеж, симпатичен, непринуден. Съвсем естествено нашите герои успяват да надвият звяра, когато в крайна сметка прибягват към екипна работа, а за това получават и своето заплащане от Айша (Елизабет Дебики), лидер на Суверенните – Небюла (Карън Гилън), сестрата на Гамора, позната ни като един от злодеите от първия филм. И докато Гамора е герой, Небюла е търсен престъпник, който Пазителите трябва да предадат на властите. Е, тук нравът на Рокет се показва, като открадва батериите, които е трябвало само преди мигове да защитят. Деянието е сериозно престъпление и Суверенните имат наказание за него – смърт. Това праща по петите на Пазителите цяла флотилия бойни кораби, които да изпълнят нужното.

Въпреки че Суверенните изглеждат като основните злодеи, това далеч не е така

Това е и моментът, който дава началото на действието в „Пазителите на Галактиката: Vol. 2“, като ролята на тези надменни златни хора най-общо се свежда до това - да се появяват, когато е необходимо за сюжета. Далеч са от статута на сериозни злодеи, а и поведението им, макар да искат да смачкат Пазителите, е далеч от интересното. Дори генетичният им код да е съвършен, образът им е по-скоро наподобява разглезени деца, които до този момент са получавали всичко, което искат. Все пак изиграват ролята си във Vol. 2 (и за една от сцената след края) - поставят Пазителите в опасна ситуация, в която имат нужда от помощ, но по-важно - връщат Йонду (Майкъл Рукър), човекът, отвлякъл от Земята Питър и научил го на всичко, което знае, обратно в сюжета.

За всичко това обаче си има причина, тъй като постепенно разбираме, че Суверенните са далеч от централните злодеи, това остава повече място за основния антагонист, който е едно ниво по-интересен от колегите си по пъклени планове от другите филми на Marvel. За първи път, след Локи, имаме противник, който с по-сериозен емоционален заряд, по-ясни мотиви, пък макар и резултатът от тях да е добре познатото ни завладяване на света. За доброто впечатление помага и актьорът, който влиза в ролята, предадена с огромното количество чар, усещане за страхопочитание и заплашителност, сякаш казва "да, може да съм готин, но това не означава, че няма да ви смажа и употребя". Горе-долу в този дух и ред.

Дежеймс Гън умело разделя екипа, за да може да отдели нужното на проблемните взаимоотношения между действащите лица.

Но да се върнем към нашите симпатични герои, които оставихме в напрегната ситуация - в неравната битка с флотилията на Суверенните. Точно когато изглежда, че Пазителите ще бъдат унищожени, на помощ се притича Его (Кърт Ръсел, този път без CGI подмладяване). След кратко въведение „аз съм баща ти, Питър“ Пазителите са разделени. Звездният повелител, Гамора и Дракс тръгват с Его, който иска да навакса пропуснатото време със сина си, а Рокет, Грут и Небюла ще трябва да се справят с мародерите на Йонду (Ravagers).

Дежеймс Гън умело разделя екипа, за да може да отдели нужното на проблемните взаимоотношения между действащите лица. Това, от една страна, работи по убедителен начин, насочвайки фокуса все повече върху отделните сюжетни нишки и разглеждайки Vol.2 по-скоро като самостоятелна история за Пазителите, отколкото като филм, част от масивната филмова вселена на Marvel (MCU). И всъщност е много освежаващ подход, защото историята не е обременена с необходимостта всяко действие да се навръзва със следващите филми от MCU, или с предходните (изключвам “Пазителите на Галактиката” по логически причини). Този път получаваме масивна космическа история, която обаче не се притеснява да стесни фокуса си максимално, за да говори за семейство, травмираното минало на всеки от добрите, а дори и за това на някои от лошите. С последното и поставя въпроса дали те всъщност са толкова зли, колкото се опитват да бъдат, или са просто жертва на ситуацията? Точно това ми хареса най-много във Vol. 2 - Гън не просто е искал да направи два пъти по-зрелищно продължение с два пъти повече ефекти и два пъти повече хумор, а да открехне затворените врати, на които Питър, Рокет, Йонду, Небюла, Дракс и Его са завъртели ключа преди години, а и дори са им подпрели по един стол, за да бъдат сигурни, че ще останат заключени. В този филм разбираме защо тези герои са такива, какви са мотивите зад действията им, а това винаги е добър ход, за да изградим по-близка връзка с тях. Такава, каквато често ни липсва с много от останалите персонажи в MCU.

За да се получи това обаче, филмът е загубил част от добрия ритъм, който видяхме в първата част. Докато „Пазителите на Галактиката“ имаше добър баланс на екшъна и историята, този път има много по-големи паузи и бавни моменти, посветени на арките на действащите лица. Осезаемо е, но в никакъв случай не е твърде натрапчиво.
Шегите също са в нужното количество, като основният им източник е Дракс. Той е прекалено директен в коментарите си и има проблеми с разбирането на сарказма, а резултатът са доста пиперливи смешки (дори изненадващо), които ще извадят смях от цялата кинозала, но бързо ще усетите, че са предимно еднотипни в основата си - да, директният подход на Дракс. Бебето Грут пък носител на едно важно качество – симпатичен е и винаги, когато го видите, няма да можете да сдържате своето гласно „Ооооо“, последвано от негласното „толкова е симпатичен, искам да изкупя всичко, свързано с него”. Истината е, че Гън разчита прекалено много точно на тези вече познати страни на героите, които бяха свежи в първия филм, но тук почти достигат границата си. Добрата новина е, че не я прекрачват и продължението остава все така приятно. Още от сега ми се струва обаче, че за третата, потвърдена част, ще трябва да се потърси нещо по-различно.

Но да се върнем на семейството. Питър най-накрая се среща с баща си, от което разбираме как така може да хване Infinity Stone без да умре - Его е божество, цяла планета с интелект в своя център, която е успяла да си създаде човешка форма. Той е безсмъртен и дълги години е търсил сина си, наследил неговата сила. Именно на планетата Его, с помощта на човешката форма на баща си, Питър започва да разбира своята дарба и възможности. Усещането е, че именно тази нишка е в центъра на филма, но взаимоотношенията на баща и син са прекалено накъсани и безидейни, за да се постигне по-силен ефект.

Със Звездния повелител е и Гамора, която продължава да спазва дистанция, а Дракс се сприятелява с Мантис (Пом Клементиев), която също като него е “оперирана” от чувството за такт, скрит хумор, тънък сарказъм, но дали не крие и други тайни? Този път обаче най-приятно впечатление от героите оставя Йонду, за който Гън е изградил пълна арка на развитие - от неговото падение, за което научаваме подробности, действията, които са довели до отлъчването на екипа му от гилдията на мародерите, чийто ръководител е Стакар (относително малка роля за Силвестър Сталоун), през заклеймяването му от неговите собствени хора, та чак до връзката му с Питър и момента, в който той израства като герой над всички. Сякаш това е любимият персонаж на режисьора, който помага дори на Рокет да приеме своето начало - създаден от хора, които не се интересуват от него, прост експеримент, - за да свали поне пред приятелите си „щита“ от цинизъм, който е изградил.

Отлична е динамиката във взаимоотношенията между сестрите Небюла и Гамора, отгледани от големия злодей Танос. Въпреки че Карън Гилън (Небюла) е може би с най-слабата актьорска игра в поредицата, причината да мрази толкова сестра си е повече от уважителна и всъщност… много тъжна. Ако изключим една сцена, единствено Дракс остава леко встрани от ураганите от емоции и голямата тема за семейството, но той, както споменах по-горе, има друга много важна роля - да пази хумористичния баланс на лентата. Така, преплитайки темите за семейството, приятелството, доброто и лошото, филмът ни отвежда до истински силен емоционален финал, какъвто до този момент не сме имали във филмовата вселена на Marvel.

Добър ли е „Пазителите на Галактиката Vol. 2“? Да, филмът носи нещо повече от първия, но и същевременно губи част от онази огромна изненада, която беше той. Въпреки че може да е една стъпка под него, темите за семейството, саможертвата и приятелството да не са умело вплетени в долните пластове на сюжета, където просто да ги усетим, а са откровено явни, продължението работи добре именно като такова, без да залага на огромните претенции да бъде нещо повече в една поредица от филми, които може би няма да свършат скоро. Това прави и Vol. 2 по-различна екранизация от останалите. Екранизация, която не трябва да пропускате, ако сте сред почитателите на този тип филми. Защото Гън обвива всичко това в още по-впечатляващи ефекти, още по-шарени цветове и щипка от музиката на 70-те и 80-те, която стана знакова за първия филм. Макар тук само 2-3 песни да попадат точно в целта, саундтракът е на нужното ниво. Отново си тръгнах от киносалона доволен, готов да го изгледам още веднъж, защото енергията и непринудения чар на героите е това, което липсва в много други продукции.