Да четеш Стивън Кинг е смела работа. Ако сте сред феновете му, със сигурност оценявате изкуството му да преплита ужаси, измислица, магия, истина и реалност, сред които проблясват достойнство, приятелства, слабости, сила и дори любов... понякога. Романите на Кинг бяха едно от основните ми занимания през лятото на 13-ата ми година, когато спипах колекцията на баща ми и без да ме видят, я погълнах за седмица. Още тогава усетих, че „То“ е нещо различно – не по-малко амбициозно от другите творби на писателя, но някак си по... вглъбено. В „То“ се потъваше лесно и се излизаше трудно, подобно на крачка напред в канала, в който миризмата носи усещане за рев на звяр, разложеност и мокрота. От светлината влизаш директно в мрак – а там наистина оцеляват само смелите. Така както в мрака на киносалона целият ред подскачаше на дадени сцени – и все пак... всички оцеляха!

По-надолу в текста има спойлери - информация за части от сюжета и случващото се във филма, така че ако не желаете да знаете - спрете дотук

„То“ е амбициозен проект, с който режисьорът Анди Мусшиети се завръща след „Мама“ и доказва, че хорър историите са неговата голяма любов – поне за момента. И въпреки че има хора, които завинаги остават привързани към адаптацията от 1990 година на „То“, сегашният вариант е по-силен по много причини. Хитовият роман се разлива в първата от двете части, които ще видим, по-ужасяващ, с по-добра актьорска игра на всички нива и с по-добри диалози. Атмосферата, нивото на историята, сюжетът и стъпката на развитие са впечатляващи. Може би затова е и помитащият успех в киносалоните - приходите още през първия уикенд достигнаха 123 млн. щатски долара в Северна Америка и 185 млн. глобално. Какво обаче направи „То“ толкова успешен, че да се запечата не само в умовете, но и в сърцата на зрителите? Да, знам, че току-що се сетихте за зловещия клоун убиец, но всъщност в представената на голям екран история имаше много, много съставки, които я направиха най-хитовата супа на сезона. Да видим кои бяха те.

Когато Джорджи си изгуби корабчето

Да започнем от самото начало: първата сцена и старта на филма. Първият отрязък от историята и това, което дава тласък на разказа за Загубеняците и То. А този отрязък беше гениален, смразяващ и неповторим дори само заради играта на Бил Скарсгард и първото зърване на То, в чиято роля влиза той. Гениален и защото както в книгата, така и тук това беше една от най-важните сцени в общ план – феновете, чели романа, я познават до крайност и затова всяко отклонение, липса или недостатък щеше да се забележи моментално.

И така всичко тръгва от малкия Джорджи – Джоржи, който се вълнува за корабчето, изработено от брат му Бил, и тръгва да го пуска надолу по улицата, където дъждът щедро се изсипва, както го е правил седмици наред. Малкият Джорджи с жълтото дъждобранче и червени ботуши (знам, че вече сте го видели на плаката). Малкият Джорджи, който пръв от обкръжението на Бил се изправя лице в лице с То – и повече не се завръща. Не знам какво точно очаквах от тази сцена – тя е отключващия фактор за всички събития както в книгите, така и тук – но знам, че получих много повече от очакваното. Първо, Бил Скарсгард като То е неописуем. Сцената, в която Джорджи губи живота си, е първата заявка, че нещата този път ще са много по-изпипани. И без да влизам в подробности, ще кажа, че само за няколко секунди визията на То в канала оставя без дъх зрителя с промяната на зловещото лице от усмивка към глад (да, глад). Толкова силна роля имат и другите детайли, свързани с някои контрасти в сцената и, разбира се, нейната ужасяваща развръзка. А предстоеше още много...

Да живее Клубът на Загубеняците!

Те са седем – Бен, Бил, Бев, Майк, Ричи, Еди и Стан, – деца по на 11 - 12 години, стоящи на прага на пубертета, както и на най-ужасното лято в целия си досегашен живот. Хлапетата от Клуба на Загубеняците (както сами се наричат) са сърцето на филма – онези, които в малкото градче Дери в щата Мейн биват набелязани не само от училищните хулигани, но и от чудовище, което се събужда на всеки 27 години... за да яде. Това, което се намеква от първия момент и което разбираме по-късно, е, че предпочитанията на чудовището клонят към детска плът, че обича веществата, освобождавани от страха в тялото им, и че може да се видоизменя както си пожелае, но най-често заема формата на клоуна Пениуайз – велик образ, с който Кинг още през 1986 изтрива като с гумичка възприятието на клоуните като добродушни веселяци. Пениуайз е нещо различно, така както самият град Дери е различен. Дери е леговището на То и чудовището присъства във всеки аспект от живота в него. Това е показано с тънки елементи като доста странни детски предавания по телевизията...

Ключовите герои във филма – децата от Клуба на Заубеняците, започват да се сблъскват с Пениуайз първо поотделно, а после заедно, когато най-после осъзнават, че са набелязани от него за жертви и че трябва да се сплотят, за да се справят с най-големия ужас, който може да съществува. Всеки от тях носи собствена индивидуалност, всеки е супер харизматичен за зрителя по своему и всеки има конкретни слабости, които го правят мишена и за напълно побърканата банда хулигани от горния клас. Бил, големият брат на загиналия Джорджи, заеква силно и поради това носи прозвището Пелтека; Стан е евреин, който се старае да угоди на баща си и да докаже, че е вече зрял; Еди е хипохондрик, чиято властна майка го държи здраво в плен на страховете му; Майк е единственият чернокож от групата, който е преживял трагедията да загуби родителите си; Ричи носи очила и е абсолютен комедиен артист; Бен е пълен и плах в контакта си с хората; а единственото момиче в групата, Бевърли, е тормозено не от друг, а от собствения си баща.

Интересното при всички тези образи е, че те са колкото слаби, толкова и силни. Това са деца, в чиито очи се вижда колко много са преживели, и актьорите, подбрани за целта, показват това по уникално добър начин. Загубеняците са просто тормозени хлапета, които вече са поглеждали в лицето на злото – под формата на напълно откачения Хенри Бауърс, петнайсетгодишния им смъртен враг, и неговите поддръжници. Може би затова те бързо приемат ужаса, който се крие в канала, като нещо, с което просто трябва да се справят, и въпреки първоначалните си колебания правят точно това. Водещият към отмъщение е Бил, в чието сърце кипи гняв за загубата на братчето му преди две години, а другите го следват, потопени в усещането, че нещо истински зло обсебва града – и кара плакатите с изчезнали деца да се увеличават.

Във филма не липсва и свежест – разменянето на реплики, заяждания и някои култови лафове между хлапетата напомня силно за това, което видяхме в Stranger Things. Здраво изграденото приятелство между деца, които са готови да направят всичко едно за друго, дори това да означава да загинат, е показано по мек, почти лежерен начин. Усещането в някои от сцените на децата заедно е сякаш и ти си в Клуба – и в Клуба не може да ти се случи нищо лошо -  дори когато наистина ти се случва нещо лошо.

Пениуайз е жив

Преди да коментирам пълноценно Бил Скарсгард в ролята на Пениуайз (То),  нека обърна поглед за секунда към минисериала от 1990 година. Там ролята на чудовището се изпълнява от Том Къри и ако трябва да съм напълно искрена, неговата игра е може би единственото нещо, което прави тази версия що-годе добра. Къри успя да демонстрира онази злосторно-злорадстваща черта на Пениуайз, неговото удоволствие от това да плаши и да властва със страх над бъдещите си жертви. И над зрителите.


Подходът на Скарсгард (който е само на 26 години, когато започват снимките на „То“) е различен. Още в началото на филма и сцената с Джорджи, за която говорих по-горе, виждаме Пениуайз, който изобщо не се старае да изглежда и говори като хората (нещо, което Къри вложи в героя си през 1990) – напротив, той е чудовище и дори през ум не му минава, че може да мине за човек. То на Скарсгард е несигурно и колебливо в говора си, интонацията му непрекъснато варира, а усмивките са добре имитирани гримаси, които рязко преминават към изражение на свирепост. Преобразяването на То в това, от което всеки индивидуално се ужасява, не е толкова силно застъпено както в книгите, но все пак присъства с няколко различни образа: избликваща кръв, прокажен мъж, обезобразена жена.

Най-култов обаче си остава Пениуайз. Акцентът, поставен от актьора върху клоуна, е истински уникален – впечатляваща интерпретация на чудовището, което дори на заден план и наполовина скрито в каналите те кара да настръхваш от убеждението, че където и да се скриеш, То ще те намери. Скарсгард е просто вцепеняващо страшен и не само заради грима и протезите.

Трябва да отбележа невероятната работа с балоните и наистина силното заснемане от страна на кинематографа Чунг-Хуун Чунг, който успява по много плавен начин да покаже бързо разгръщащото се действие, което на моменти включва преследване върху детски колела, търкаляне по склон в гора, разхождане из каналите в търсене на То или битка с камъни срещу най-злите същества след него, които по една случайност са хора. Тук мога да вметна, че почеркът на Кинг в това да показва хората-чудовища паралелно с истинските чудовища е много добре изразен. Както и да демонстрира влиянието, което родителите имат върху децата си в кратък и дългосрочен план – и как само приятелствата могат да те спасят. И когато Пениуайз се озъби от канала – да знаеш, че си рамо до рамо с някой, който ще крещи заедно с теб, но няма да избяга.

Скритата сила, която спасява

„То“ е филм за порастването – във всичките му аспекти. Това, което се случва на Клуба на Загубеняците, е просто лятото, в което спират да бъдат деца, но по някакъв начи всеки от тях вече го е направил вътре в себе си – повечето по принуда. Най-приятни за зрителя (извън екшъна) остават взаимоотношенията между членовете на клуба. И въпреки че съм щастлива, че една от най-противоречивите сцени от книгата не беше екранизирана, сплотената група приятели на финала е истинската сърцевина на развръзката. Никой не може да остане безразличен към лоялността, която те отново и отново показват един към друг. Да не забравяме и

Коси от зимен плам
и януарска жар –
сърцето ми гори.

Ще ви оставя сами да разберете какво е това. Важно е да отбележим силата, която блика през по-голямата част от екранното време и осъзнаването колко много може да сплоти злото. Радостта да видиш някой, който те подкрепя и спасява, когато кален и кървав се влачиш в Пущинака с раздран корем, със сигурност ще те накара завинаги да му станеш приятел. Както и да бъдеш спасен отново и отново в най-различни ситуации от някой, който е изплашен точно колкото теб, но намира в себе си силата да те защити. Въпреки че е филм на ужасите, всъщност „То“ гради стена срещу страха и показва на зрителя как може да му се противопостави и какво е нужно, за да го преодолее и победи. И заедно с него да свърши и царуването на Пениуайз, който кара всички да се реят. Битките във филма са няколко, но човек остава с усещането, че всъщност целият филм е битка. Дали всеки ще съумее да победи себе си и най-големия си страх? Дали ще видим поне намек за истинското лице на Пениуайз или това ще остане за втората част? Едно е сигурно: очаква ни застой от поне две години, преди отново да се присъединим към хората, гледащи през процеп на пръстите си към големия екран в онзи така дългоочакван момент.

Когато То ще се завърне.