Hyperloop и идеята, която изпревари времето си с цял век

Тези дни станахме свидетели на първия успешен опит на Hyperloop One по пътя към създаването на високоскоростна превозна система, задвижвана само от електромагнитна сила. Това обаче не е първият път, когато се пробва подобно нещо. Още през 70-те години на XIX век група учени опитват да създадат подобно трасе, поддържано само от въздух. И се провалят зрелищно.

Историята е колкото невероятна, толкова и достоверна

През 1885 г. New York Times публикува съобщение за смъртта на изобретател на име Руфъс Хенри Джилбърт, починал разорен и самотен само на 55 години. Същият този Джилбърт само няколко години по-рано получава поръчка да изгради транспортна система в бързо разрастващия се град, която трябва да се захранва само със силата на въздуха. За онова време компресираният въздух наистина бил разглеждан като точно толкова подходящо решение за транспорта, колкото и електричеството или парата.

Но кой е този Руфъс Хенри Джилбърт и защо смелата му идея го води до разорение? И можем ли да кажем, че днешните умове зад Hyperloop One са се поучили от грешките на тези ранни мечтатели?

Още през 1865 г. Албърт Бийч патентова дизайн за вагон, задвижван с компресиран въздух и с помощта на огромни вентилатори в двата края на трасето. Без да чака официално разрешение за тест, Бийч решил да построи тайно трасе под улиците на Манхатън, където през 1970 г. обявил намерението си да реши веднъж завинаги проблема за „преминаването на най-дълго разстояние за най-кратко време“.

Идеите на Бийч привлекли вниманието на въпросния Руфъс Хенри Джилбърт, някогашен хирург с визия за напредничава нова форма на обществен транспорт. Той трябвало да бъде чист, евтин и да помогне на гражданите да се придвижват бързо из големия град. И докато Бийч трескаво строял своето трасе под земята, Джилбърт работел на повърхността, след като през 1972 г. получил разрешение да построи линия по Шесто авеню. И двамата предприемачи говорели за превозни средства със скорост от над 140 км/ч, която ще е безопасна и многократно ще превъзхожда скоростта на най-бързите влакове.

„Ще сложим край на блъсканицата, на скърцащите спирачки и на изгарянията от хвърчащите изпод колелата искри“, казва Бийч. „Пневматичният дизайн не е някаква утопия, нито дори непроверена авангардна идея.“

Какво тогава се случва на Джилбърт и Бийч?

Не технологията, а политиката и икономиката се оказват неочакваната спирачка. Дръзкият подземен проект на Бийч не се харесва на властите в Ню Йорк, а паниката от 1873 г. ограничава значително финансирането и праща амбициозния план в задънена улица, от която той никога не излиза. Буквално за една нощ инвеститорите оттеглят подкрепата си и ще трябва да изминат още 25 години, преди да се заговори сериозно за метро в Ню Йорк.

Ударът за Джилбърт е още по-тежък – финансовата криза идва след старта на строителството и измамен от инвеститорите, той прекарва години в съдебни битки, опитвайки да си върне вложените пари. Умира в пълна бедност и забравен от всички.

Не състезание, а одисея

Гледайки как първата капсула на Hyperloop One се изстрелва през пустинята на Невада, е трудно да не си припомним зрелището, с което преди повече от век Албърт Бийч открива пред публика своята пневматична влакова система под Манхатън. И двата момента са пълни с оптимизъм за това, как транзитният транспорт може да накара света да се движи по-бързо, но и да го направи по-чист, по-евтин и по-удобен.

И както тогава, така и сега най-голямото препятствие пред тези визионери не е създаването на работещ прототип, а пазарът и конкуренцията от другите форми на транспорт. Независимо от това, кой ще успее пръв в тази надпревара и каква точно технология ще използва, истинското предизвикателство е въвеждането на нова система, която е приемлива от финансова, политическа и обществена гледна точка. Добавете към това проблемите, свързани със собствеността на земята и неизбежната бюрокрация, и получавате солидна преграда и пред най-бързия влак.

За момента основните „бойни полета“ за новата свръхскоростна технология изглежда ще бъдат Словакия, където местното правителство даде разрешение за „разглеждането“ на възможността за построяване на поредица от трасета в Централна Европа, и Калифорния, където също ще бъде построено функционално трасе, наречено Quay Valley, което да служи като работещ прототип.

На полигона в Невада видяхме първия истински тест за една нова и тепърва развиваща се технология. Това ще бъде едно от многото такива „първи“ постижения и демонстрации, докато компаниите се съревновават за внимание и финансиране. И дълго след като самата технология е готова, пак ще има финансови и политически проблеми, съпътстващи узряването на идеята за работеща свръхскоростна система. Това ще отнеме не месеци, а години, а може би и десетилетия. И можем само да се надяваме, че този напредничав план няма да завърши с финансова разруха и лична трагедия.