Месец май 1940 година. Немското нашествие във Западна Европа сразява всяка опозиция. Франция капитулира, а малко след нея Белгия и Холандия. За САЩ всякакво вмешателство в европейски войни е изключено. Великобритания е сама срещу напиращата нацистка армия. 300 000 британски пехотинци са притиснати в Западна Франция. Британският парламент е силно разединен, това е най-тъмният час за Англия и Европа.

Въпреки това Уинстън Чърчил, спешно назначен на 10 май за министър-председател, нарича това „техния най-добър час“ в една от многото си емблематични речи. Велик оратор, силен предводител и енергично човешко създание въпреки алкохолизма, въпреки цигарите и въпреки лошото здраве в напредналата възраст. Един от символите на английското джентълменство и един от героите на войната, неговият образ е показван стотици пъти в игрални и документални филми. И "Най-тъмният час" е една от най-добрите негови репрезентации.

Как „Най-тъмният час“ от 2017 г. се е получил толкова добре? Отговорите са прости и са два – Гари Олдман и режисьорът Джо Райт. Първият не е новак в екстремните актьорски превъплъщения – от „Хари Потър“ и „Стар Трек“, до „Черния рицар“ и Лудвиг ван Бетховен. В този филм обаче той напълно се преобразява в английския министър както визуално, така и като изпълнение. „Най-тъмният час“ е моноспектакъл, в който Олдман движи цялото действие. Всяко движение и всяка реплика са едновременно характерни за образа на Чърчил, както и пречупени през творческата перспектива на актьора. На няколко места има и сцени, които на човек му се желае да бъдат оставени с по-дълго времетраене, за да е пълна насладата от актьорската игра.

Това, което коренно отличава неговото представяне от това в предишни екранизации, са многопластовите човешки характеристики в образа, които благодарение на режисьора и актьора придават жизненост на персонажа. В този филм зрителите стават свидетели на необятното чувство за хумор на Уинстън Чърчил. От пиперливи подмятания до остри, саркастични отговори, възрастният джентълмен винаги може да разсмее публиката дори в най-тежката ситуация. Една след друга репликите са забавни, но не и дразнещи. Във филма е изтъкната и неунищожимата връзка между Чърчил и неговата съпруга – Клементин Чърчил, изиграна от неотразимата Кристин Скот Томас. Двамата притежават искрата на млади влюбени въпреки възрастта, здравето или работата им. Моментите между двамата несъмнено са най-интимната и топла част от филма. В тези сцени виждаме един друг Чърчил – съпруга, в контраст с образа му в Парламента, съвсем различен – решителен, борбен, несломим. Виждаме и Чърчил в тоалетната – сам, отчаян, изплашен, молещ за помощ президента на САЩ Франклин Рузвелт.

Режисурата на образа е толкова добре изградена, толкова много публиката е притеглена от обаянието на главния персонаж, че краят на филма идва някак изведнъж. Сякаш би могъл да продължи още няколко часа, поне до края на войната. А всъщност кадри на самите сражения липсват. Това по никакъв начин не е военен филм - с огромни масовки и епични сражения. Продукцията включва няколко оскъдни документални кадри, както и две сцени, които са достатъчно драматични, без да притежават гореспоменатите зрелищни битки. И всичко това е направено с цел фокусиране на фабулата върху индивидите начело на държавата. Тези, които взимат решенията за съдбата на стотици хиляди мъже и жени. Политиците и генералите, които размишляват върху стратегията, далече от бойното поле и далеч от смъртта.

Паралелите между документалистика и игрално кино също са свързани по умел начин. Има няколко сцени във филма, които са т.нар. историческа измислица. Въпреки че никога не са се случвали в миналото, те са включени по такъв начин във фабулното действие, че историята на филма продължава да върви естествено и правдоподобно.

В технологичен аспект „Най-тъмният час“ е особено красив. Много се зарадвах на кадрите от викториански Лондон, показващи ежедневието на жителите в онази епоха. Дарио Марианели е автор на музиката, която добавя допълнителна доза драматизъм на действието. Той е работил заедно с Джо Райт по „Гордост и предразсъдъци“, както и по „Ана Каренина“.

Всички тези елементи работят успешно за създаване на правилната атмосфера, в която образът на Уинстън Чърчил да изглежда жив и автентичен. Наистина ансамбъл от визия, звучене и черешката на тортата – актьорската игра на Гари Олдман. Ако той не вземе "Оскар", кой друг?