Човешката природа

Що за животно е човекът? Ако зададете този въпрос на някой антропоцентрист, той вероятно би се почувствал засегнат от него. Причината? Ние, хората, в повечето случаи гледаме на себе си като на нещо специално. В резултат коя да е извънземна цивилизация не би срещнала никакви затруднения в класифицирането ни и систематизацията на набора от конкретни характеристики, които ни отделят от останалите видове на планетата и които ни правят хора. Но ние самите, бидейки толкова близко до проблема, често срещаме затруднения в определянето на онова, което накратко може да бъде наречено „човешка природа”.

Факт е, че много хора отричат съществуването на подобен комплекс от качества, но те, разбира се, грешат. Въпреки многобройните ни културни, исторически обусловени и индивидуални различия хората са животни и като такива те притежават редица уникални черти, отличаващи ги от всички други видове наоколо.
Всъщност антрополозите отдавна са успели да ги сведат до няколко конкретни характеристики, които всички ние споделяме. Според тях всички хора са:

Игриви

Притежават способността да се забавляват

На пръв поглед това не е толкова уникално качество, колкото ни се ще да мислим. Всъщност повечето бозайници, някои птици, както и ред други животни играят. Никой друг вид на планетата обаче не притежава толкова широкомащабна и комплексна система за развлечения – от спорт, през музика, игри, танци, социални събития и още, и още.
Друго, което рязко ни отличава от останалите животински видове, са способността ни да играем с различни обекти и „игрите на думи”, т.е. да използваме езика си за забавление (вицове, писани и устни истории).

Ние, хората, също така запазваме „игривостта” си дори в по-напреднала, зряла възраст – нещо, което се наблюдава само при още един вид – шимпанзетата бонобо. При тях това е следствие от по-спокойната им социална среда – една обща характеристика, която тяхното общество споделя с нашето.
Разбира се, при нас това „спокойствие” е значително по-ярко изразено благодарение на моралните правила и закони, които създават обществена стабилност.

Друг важен фактор тук е способността ни охотно да общуваме помежду си – с хора, с които не сме пряко свързани – нещо невъзможно дори за най-развитите примати, при които вероятно би довело до кървави сблъсъци.
От особено значение е и изобилието от свободно време, с което ние, хората, разполагаме. Едно шимпанзе прекарва повече от 8 часа на ден в търсене на прехрана и е твърде заето да се бори за собственото си оцеляване, за да отделя много време за игра. В нашето цивилизовано общество подобен проблем не стои на дневен ред – ние играем повече просто защото имаме повече свободно време, което да посветим на игра и забавления.

Между другото подобна взаимовръзка се наблюдава и при нашите най-близки роднини в животинския свят. Много примати, отгледани в плен (т.е. откъснати от естествената си среда), охотно се отдават на игри и забавления през голяма част от времето – те например искрено се забавляват с различни компютърни игри и с удоволствие гледат телевизия.

Игривостта като важен аспект от човешката природа не е резултат само и единствено от излишъка на свободно време. Според учените тя е и ключов приспособителен механизъм, важен за нашето физическо, когнитивно и социално развитие, както и за трениране на способността ни „да очакваме неочакваното”, т.е. способността ни да се справяме по-лесно с риска, непредвидените обстоятелства и предизвикателствата.

Научно ориентирани

Склонни към методично изучаване на материалния свят

От най-ранна детска възраст хората постоянно подреждат и организират света около тях в различни категории, опитват се да разберат и проумеят как работи той и непрекъснато подлагат теориите си на изпитание.
Този метод на мислене, който е в основата на човешкото занимание, известно като „наука”, е видим в много от универсалните аспекти на нашата цивилизация, от концепцията за време и начините за неговото измерване (часовници, календари), през космологията до фамилните ни имена и различните мерни единици.

За нас науката е начин да опознаем и разберем света около нас и макар на пръв поглед да изглежда уникално човешко качество, това не е характеристика, присъща само и единствено на хората (като разумен вид).
Напротив – реално всички живи същества на планетата трябва да подхождат „научно”, за да оцелеят. Гълъбите например се е наложило да научат добре разликата между автомобил и неподвижен стол. Кучетата, както добре знаем, могат да асоциират звъна на звънец с идеята за храна, а много шимпанзета боравят с прости инструменти – използват дълги клечки, за да вадят термити от дупките им, или тежки камъни, за да трошат ядки.

Естествено никой друг животински вид не е развил научните си достижения до степента, в която сме го направили ние, хората, но всъщност основното, което ни отличава в това отношение, не е самата концепция за опознаване на заобикалящата ни реалност. Това, което е присъщо единствено на човешкия род, е неговата уникална способност да си задава един въпрос: „Защо?”
Особено показателен в това отношение е един интересен експеримент на учените в университета Лафайет в Луизиана. В него група деца и група шимпанзета са били обучени да подреждат L-образни кубчета за игра така, че те да стоят стабилно на една от страните си.
След това учените тайно подменили оригиналните блокчета с такива, които не могат да бъдат закрепени стабилно.
Шимпанзетата просто продължавали да опитват отново и отново да подредят блокчетата въпреки очевидния си неуспех.
Децата обаче бързо схванали промяната в обстоятелствата и започнали да търсят причината, да въртят кубчетата и да ги оглеждат в опит да проумеят с какво те са по-различни. Те клатели блокчетата, почуквали ги и всячески се опитвали да диагностицират проблема, за разберат ЗАЩО те вече не могат да стоят стабилно изправени.

Друга уникална човешка отличителна черта в „научно” отношение е способността ни да мислим абстрактно, да възприемаме абстрактни концепции. Шимпанзетата например относително лесно могат да бъдат научени да чупят ядки с тежък камък, , но когато нещата опрат до общото разбиране на идеята за „тегло”, те се провалят напълно. Ако един примат чуе звука от падането на два предмета и единият прави силно „Тряс!”, а другият тихо „Дзън!”, те не биха могли да определят, че с един от тях ще могат да се чупят лесно ядки, а с другия не.

При хората, разбира се, не е така. Нещо повече – нашата уникална способност за абстрактно мислене ни помага да придобиваме познания, които после свободно можем да пренасяме и в други области на възприятие и да правим научни (логично обосновани) предположения. В светлината на горния пример един човек с лекота би могъл да предвиди, че предметът, който прави „Тряс!”, поставен във вода, би потънал моментално, докато другият, издаващ при падането си по-тих звук, евентуално би могъл да плува в нея.

Накрая последната изключителна черта, която ни отличава от останалите, по-малко „научно ориентирани” животни, е склонността ни да споделяме резултатите от откритията си. След като веднъж сме проумели нещо, ние обикновено го споделяме със света и точно затова всички учени в човешката история, не само Нютон, могат да се похвалят, че са стъпили на раменете на гиганти.

Създаващи закони

Определящи конкретни правила и модели на поведение

Въпросът, дали всяко едно човешко общество притежава система от формални закони, все още се дискутира оживено, но наличието на определена система от правила е аксиома.

Това е изключително странно и типично човешко качество, с което нито един друг познат на науката животински вид не може да се похвали.
Нашите най-близки роднини, приматите, естествено се придържат към някои прости поведенчески правила по отношение на териториалността и йерархията на доминация в групата, но ние, хората, благодарение на значително по-големия си умствен капацитет сме създали уникална и безкрайно сложна система от етични норми, закони, диктуващи всеки един аспект от живота ни.

И макар че варират в много широка степен при различните общества, всички те задължително включват строги норми в няколко фундаментални аспекта на човешкото съществуване.

На първо място всички ние сме обсебени от така наречените роднински взаимоотношения, особено що се отнася до въпросите, свързани с наследяването на лично благосъстояние и социален статус.
Всички човешки общества без изключение зачитат връзките, възникващи по силата на брака, и непоклатимо вярват, че от роднинските връзки произтичат определени задължения за всички членове на едно семейство.

Следващият аспект, в който всички общества са в съгласие, са нормите, свързани със сигурността – всяко от тях без изключение има закони или правила, осъждащи убийството.
Разбира се, когато опре до прилагането на тези норми, нещата вече се различават сериозно. В някои общества например няма проблеми, ако става дума за външен човек или чужденец. В други убийството като отмъщение за смъртта на роднина или близък също е нещо общоприето.
И разбира се, всяко общество позволява убийството на свои членове, нарушаващи нормите му. При всички случаи обаче съществува тънка, но ясно осезаема граница, разделителна линия, отвъд която членовете му не са склонни да прекрачат.

Всяко общество също така има строги регулативи по отношение на притежаването на материални вещи и блага. Идеята за „частна собственост”, разбира се, не е толкова универсална, колкото на икономистите им се ще да вярват, но навсякъде хората имат конкретни правила, определящи кой, кога и при какви обстоятелства има правото да използва определени неща.

Роднински връзки, сигурност, притежание – това в общи линии са трите основни аспекта на една от най-ярките отличителни черти на Homo Sapiens. Всъщност учените твърдят, че именно това е една от най-базовите, фундаментални отличителни характеристики на човешката природа – фактът, че ние сме единствените животни на планетата, създаващи закони/правила.

Потайни

Прикрити и уединени, често по незаконни причини

Нищо не разкрива така добре животинската природа, колкото сексуалните практики на вида. И в това отношение ние, хората, определено сме най-странните животни, населяващи планетата – дори и от чисто биологична (а не социална) гледна точка.
На практика ние сме единственият жив вид на Земята, при който женските индивиди прикриват фертилния си статус, т.е. вместо да оповестят публично пика на овулационния си цикъл, в който шансовете за продължаване на рода са най-високи, те правят всичко възможно да не издадат, че са способни да заченат.

Друг озадачаващ факт от чисто еволюционна гледна точка е, че ние сме единствените моногамни примати, живеещи в големи, смесени полови групи.

Но всичко това бледнее пред една трета, чисто човешка странност – нашата удивителна склонност към съвкупление далеч от очите на околните.
Защо и как се е стигнало до това? Защо хората са единственият животински вид, който прави секс „при затворени врати”?

Противно на широко разпространеното мнение, това не е резултат само от натрупалите се в процеса на социална и обществена еволюция морални и културни норми. Фактът, че това е неизменно и общоприето, твърдо правило в абсолютно всички човешки общества, противоречи на това допускане.
В контекста на поведението, наблюдавано при останалите примати, това е доста интересна човешка особеност.
При маймуните подобна склонност към „сексуална потайност” се наблюдава в общества, в които съществува силна конкуренция между мъжките индивиди, и именно те са тези, които контролират секса и сексуалните контакти.
При орангутаните например алфа мъжкарите са съвкупяват свободно, открито и без притеснения, но бета мъжките (намиращи се в подчинена позиция в йерархията на групата) го правят далеч от очите на останалите.
Подобно е положението и при горилите, но при шимпанзетата бонобо нещата стоят точно обратното. Различното при тях? В групите на бонобо сексът е контролиран от женските, а не от мъжките индивиди.
При тях няма и следа от чисто човешки „феномени” като притеснение, срам и неудобство от секса на открито.
Точно затова учените смятат, че причината за „сексуалната потайност” при хората е резултат от конкуренцията в еволюционен и исторически план.

Впоследствие жените са успели да си възвърнат част от контрола върху възпроизводствения процес, „изобретявайки” различни механизми за прикриване на фертилния си статус.
В резултат сексуалните политики и практики на ранните представители на Homo Sapiens са станали още по-комплексни. Тогава предшествениците ни предприели стъпка, която завинаги ги отделила от останалите примати – започнали да споделят родителските грижи за новото поколение. Така се родила моногамията, а заедно с нея и идеята за „изневяра”.

От този момент нататък фриволната смяна на партньора станала още по-опасна, до степен, в която ултимативната цена, която се заплащала за нея, била детеубийство (обикновено от страна на мъжкия, на когото са изневерили).
Едно от преките следствия от това в еволюционно-социален аспект била „сексуалната потайност” – възникнала вероятно и като начин за задълбочаване на интимната близост между партньорите.
В същото време тя довела и до друг „страничен ефект” – направила изневерите по-лесни.

Тъй като хората на практика са социално, а не сексуално моногамни, „сексът при затворени врати” намалява цената на изневерите, които са широкоразпространено явление във всички култури. Когато се случват далеч от очите на обществото, те не водят до загуба на репутация и социален статус.

Нещо повече – те не провокират и едно друго чисто човешко чувство – завист. Тъй като мъжете са ненаситни по отношение на секса, той обикновено се разглежда като ценна придобивка. Когато се прави „потайно” и без знанието на останалите, няма риск той да предизвика завист, да разстрои околните и в крайна сметка да доведе до неприятни последици.

Епикурейци

Любители на храната и красивите неща

Сравнени с останалите животински видове на планетата, хранителните навици на човешкия род са, меко казано, странни. Докато всички останали живи същества просто ядат, ние готвим! И тук не става дума за проста топлинна обработка на храната, а за внимателния подбор и съчетаване на фини дози от различни съставки, отнемащо часове и доставящо ни радост – първо, докато го правим и после, докато консумираме резултата от усилията си.

В чисто еволюционен аспект сготвената храна има огромно предимство пред суровата – тя осигурява много по-голямо количество калории при много по-малко време, нужно за сдъвкването и смилането й. Едно шимпанзе например прекарва средно по 6 часа дневно в дъвчене на храната си, а един човек едва около час. Именно откриването на сготвената храна, а в резултат и значително увеличеното количество енергия, която тя доставя на организма, е помогнало на нашите далечни прадеди да развият един толкова важен (и винаги гладен) орган като човешкия мозък, издигнал ни до нивото на интелигентни социални същества, доминиращи над всички останали видове на планетата.

Впоследствие развитието на кулинарната култура е довело и до други социални „странности” като споделянето на храната. Приматите например се хранят самостоятелно, като се стараят да изядат колкото може по-бързо това, което са намерили, преди някой по-агресивен (и гладен) член на групата да отмъкне залъка им.
При хората се наблюдава точно обратното поведение – сбирките около масата през годините са се превърнали в своеобразен, повече или по-малко официален ритуал на хранене.

При това тук съществува изключително интересно „разделение на труда”. В ежедневието ястията, които се споделят, обикновено са приготвени от жените. В еволюционен и исторически аспект учените смятат, че това се дължи на факта, че в началото приготвянето на храната е било елемент от взаимоотношенията между двата пола – форма на „заплащане” от страна на женските за защитата, която са получавали от мъжете.
Друга теория твърди че това „разделение” е възникнало по силата на обстоятелствата, понеже мъжете са били „ловци и събирачи” т.е. по-често и задълго са отсъствали от семейното обиталище, а жените, ангажирани с отглеждане на малките, са били постоянно около огнището.

В същото време, когато става дума за друга общоприета форма за споделяне на храна – при така наречените угощения (пирове, семейни вечери, тържества, официални събирания), често водеща роля е отредена на мъжете. Един много показателен пример в това отношение са прословутите американски барбекюта, при които скарата е „мъжко задължение”.

Антрополозите смятат, че това е свързано с желанието да се демонстрира щедрост и власт (контрол върху висококачествената храна), да се изгради определена репутация.

Клюкари

Обичат да обсъждат другите

Чудите се на какво точно се дължи феноменалният успех на така наречените социални мрежи и различните тв риалити формати? Не търсете повече – причината е в човешката природа или по-точно в една от нейните най-ярки отличителни черти – склонността да се говори за другите.

Езикът е едно от най-удивителните човешки изобретения и няма съмнение, че способността ни да общуваме гласно, да обменяме информация ни е променила фундаментално като вид. Тя е ключова характеристика на всяко общество, център на човешката вселена, а абсолютен апотеоз в нашата изумителна способност да я използваме са... клюките!

Склонността към обсъждане на другите е качество, което само и единствено хората притежават, а зад него се крият много по-сериозни мотиви, отколкото си мислите.
Според антрополозите клюкарстването е един от най-мощните инструменти на хората за манипулиране на околните и точно по тази причина обикновено то се случва в непосредствена близост до хората, които касае пряко. Иначе казано, често се прави на висок глас и с ясното намерение да бъде чуто от околните.

Интересен е също така и фактът, че макар да имат лошо име, клюките всъщност по-често са добронамерени, отколкото злоумишлени – нещо, което научните факти изследвания категорично доказват. Точно по тази причина учените смятат, че клюкарстването всъщност е форма на ухажване; че е еволюирало като метод за „смазване” колелата на социалното общуване.

Тъй като нашите обществено-социални връзки са толкова разнообразни и многобройни, ние просто не бихме могли да си позволим да отделим нужното количество време за „ухажване” на всеки един човек от по-близкото и по-широкото си обкръжение. Точно затова бъбрим и обсъждаме всеки с ясното съзнание, че споделеното от нас мнение ще достигне до него по един или друг начин.

Някои учени дори отиват още по-далеч в интерпретацията на тази изключително интересна човешка черта и наричат клюката „дар”. Това не е далеч от истината – в крайна сметка животът на повечето от нас е толкова скучен, рутинен и еднообразен, че всяка пикантна, сочна клюка, която някой ни донесе, се възприема като истински подарък.
Антрополозите твърдят, че ако клюките изчезнат от едно човешко общество, то вероятно ще се разпадне – неговите членове просто няма да имат причина, общ интерес да останат заедно.